В Деня за почит на жертвите на комунистическия режим се появява корицата на един от първите български романи за движението на горяните – „Швеге: Срещу сърпа и чука“ от журналиста Тодор Господинов, който ще излезе на 10 февруари с логото на издателство „Сиела“.
В духа на ебмлематичните „Власт и съпротива“ на Илия Троянов и „Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов, „Швеге“ е роман за първите години на тоталитаризма – история за държавна сигурност, концлагери, горяни, атентати, шпиони и двойни агенти. И навярно един от първите български романи за горяните.
„Швеге“ е роман за съпротивата срещу злото, за силата на човешкия дух, за невъзможната любов и за изборите на ръба. Годината е 1950-а. Един млад мъж търси убийците на брат си, но неговият късмет, хем добър, хем лош, го изправя срещу цялата мощ на тоталитарната държава. Следва шеметно препускане, в което читател и герой ще преминат през най-големите ужаси, за да достигнат до така търсената, уж невъзможна, надежда.
Изданието ще има и официално представяне на 16 февруари 2023 г. от 18:30 ч. в Patches Blues Bar в София.
„Чудна плетеница от художествено родени герои и истински исторически събития. При това от затъмнения исторически период на отчаяните борби след 1944 г. и горянското движение. Съдбата на Швеге е удивителна, а ако някой някога ви каже, че за разлика от другите социалистически страни в България не е имало съпротива, ще ви се прииска да му разкажете тази книга.“
Веселина Седларска
„Стъпил на документална основа, този наситен с действие, история и обрати роман разказва за любов, предателство и терор по време на комунистическия режим веднага след 1944 г. Длъжници сме на тези стотици хиляди загубили свободата си, живота си, здравето си, имуществото си; длъжници сме и на първото в Европа организирано движение на горяните срещу червения тоталитаризъм, чиято задача беше първо да смаже човека, по-късно — неговата свобода; а наследниците му в днешни дни и с други средства опитват да убият или подменят паметта за съпротивата му. Затова „Швеге“ е роман и за паметта. На добър час!“
Захари Карабашлиев
Из „Швеге“ от Тодор Господинов
… Въдвориха ни в лагера на 28 или 29 март. Губят ми се дни в тъмниците от лашкането по вагоните и календарът ми беше последна грижа. В началото силната светлина все още ме дразнеше. Бяхме прекарали в тъмния вагон десетки часове. Пътуването не беше толкова дълго, колкото висенето по глухите коловози.
Във вагона беше тегаво, сякаш чакахме да се размине градушка над нивите преди жътва. Хората миришат лошо, когато ги е страх.
До мен беше сврян на кълбо някакъв човечец, едно време бил известен моден шивач на мъжки костюми. Имал и шест шивачки на машините и отделно кроячи. Бузите му лъщяха на светлината.
Той ме заговори пръв, но от постоянното кашляне във вагона не му разбирах нищо.
Питах го дали е шил костюми на райета. Май не бяха модерни, но много ги харесвах. Аз съм земеделец човек и от мода не отбирам.
Продавал и меки шапки в ателието. Не разбирал защо го вкарвали в лагера. Той бил в ръководството на земеделската дружба в Пловдив. Една вечер го пресрещнали пред тях трима от Държавна сигурност и го тикнали в камионетката. Пред жената и децата го ритали и им казали да не го чакат скоро.
Виках му да не плаче, че е срамота, а той подсмърчаше, защото със семейството му било свършено. Накарали жена му да се разведе с него, заплашили я, че иначе ще ѝ вземат къщата и с децата на улицата ще останат.
Разделили се и те пак ѝ взели имота, натикали я в едната стая, а в другите настанили като крайно нуждаещи се свои верни хора.
Във вагона не се дишаше от влажната слама – точно в онази фаза, преди да се разкашка. Вонеше на пот, а после и на изпражнения.
Оная вечер другите наоколо дума не обелиха, а моят спътник трепереше и не спираше да нарежда, че това са хора без Господ. Имаше и един друг до нас, Доктора му виках аз, за по-лесно, той си беше военен лекар, голям темерут. Очилата му се бяха килнали леко настрани, а на темето му стърчаха няколко косъма. Докато колесата на вагона подрънкваха, той се загръщаше в черното си палто, хубаво, вълнено, подпираше глава на дъсчената стена и задрямваше.
Развиделяваше се, когато ни стовариха от конските вагони на белосана малка гара.
Подкараха ни под конвой. По-точно тичахме след конните милиционери, докато не ни качиха в лодки. Наоколо беше само мъгла, а от студа и пляскането на веслата на човек му се допикаваше.
Стъпили на брега, се сбутахме от бързане и докато се усетя, когато вдигнах глава, видях надписа над портала – „Човек – това звучи гордо. Максим Горки“. Тесните керемидени букви на мръсно бял фон се разделяха от ръждиви петна тук-там.
С Доктора минахме заедно, като младоженци, под арката с надписа и скоро се врекохме във вярност на Партията за отнетата ни свободица. После видях какво пише от вътрешната страна над портала – „Ако врагът не се предаде, той се унищожава. Ф. Е. Дзержински“.
Край портала се навъртаха трима. Не бяха групичка и не си говореха, но си приличаха като роднини. Най-високият беше с подуто лице, висналите му бузи, покрити със синьо-розова мрежа от капиляри, контрастираха на посребрената коса. Облечен в тъмнокафяв костюм и нахлузил сив шлифер, той присвиваше свински очички и стискаше устни. Вторият, значително по-млад, стоеше по бяла риза с военни бричове в ботушите, а третият с очилца с метални рамки, с чиновнически дрехи, беше с най-интелигентно лице, но очите му бяха като черни кръгове.
Едва по-късно си дадох сметка какво ги свързва – носеха бастуни. Помислих, че сигурно не ги държат краката от работа, претоварени бяха, и ги съжалих в първия момент. А бастуните им – дебели колкото детско краче и почернени с цвета на изсъхнала кръв от средата надолу.
Посрещачите ни стояха, странно неподвижни, и гледаха през нас, само най-възрастният, с прошарената коса, сресана назад, играеше с пръсти, докато подпираше длан на бастуна. После разбрах, че това бил началникът на лагера. Гучев гладеше облата дръжка бавно, сякаш милваше коляното на любовница, с премрежени очи.
Вървяхме една тумба хора. Доктора беше изостанал най-открая и не поглеждаше настрани. Ако беше се обърнал, щеше да види, че най-старият направи 2 – 3 крачки, поклащайки напред-назад бастуна в ръката си, и изведнъж посече като със сабя хората до мен. Бях трети в редицата, усетих само полъха и видях как в края на бастуна блесна железен пръстен. Доктора се свлече веднага, даже ми се стори, че гърбът му се изкриви. Следа като улей остана по балтона. Челото му пльосна в калта, а очилата му изхвръкнаха.
Гучев така крещеше, че от ярост се чуваше и свистене. Овика ни, как това било работнически лагер за превъзпитание, а не курорт.
Крясъците да ставаме, да мърдаме, да скачаме, да лазим ни пращаха да гнием при всички изедници, търтеи, пияници и сводници. Накрая закачи с края на бастуна си Доктора за яката, изпъна я, изпсува и се изхрачи отгоре му.
Средният в редицата се отърва по-леко, но падна на колене и като се подпря с ръце напред, за да не зарови чело в пръстта, повдигна единия си крак и опита да стане. Онзи зад него се спъна в тялото му и се претърколи. Без малко да подкоси и мен. После нещастниците успяха да се изправят и продължиха някак пътя си.
През това време другите двама началници налагаха де кого докопат с бастуните си, докато не се умориха и не прекратиха с досада церемонията по посрещането ни. Този бой от бастуните го отнесохме точно след като подминахме помещението на караула, вдясно от портала. Едва тогава отново събрах сили да огледам наоколо. Пред нас беше плацът – сплъстена до вкаменяване сиво-кафява пръст, трамбована от хилядите крака на нещастниците, затворени тук. Това празно място се простираше в центъра на лагера и заемаше горе-долу половината от него. Две сиви сгради в редица го преграждаха наполовина по дължина, а една трета завършваше буквата „Г“. Иначе отвън, вляво от черния път, се издигаше дълга постройка с часови отпред. Оказа се казарма за караулните от вътрешни войски. Вдясно, точно преди портала, беше построена по-височка тухлена, почти квадратна къща, която явно беше за някакви началници, защото имаше пердета по прозорците и мушката на перваза.
Много харесах тези цветя.
