Какво се случва, когато книгата, вдъхновена от “Матрицата” и Тери Пратчет попадне в ръцете на човек, чиято зона на комфорт няма нищо общо със сестри Уашовски и изобщо не се намира в света на Диска.
Твърдят, че чудесата започват да се случват тогава, когато излезем от зоната си на комфорт. Там предизвикваме себе си, прескачаме летви, политаме отвъд собствените си лимити и хоризонтът се разширява. Така казват и сигурно са прави. Нека си представим следния експеримент. Да връчим нашумелия роман “Ерата на паниката” в ръцете на човек, който никога не е гледал “Матрицата” и не е чел Тери Пратчет, а вместо това душата му се възбужда от тежка руска класика, буди се със стихотворения на Песоа, приспива се със самотните меланхолии на Мураками, величае нежните слова и се страхува да посяга към непознати жанрове, защото няма закога.
Читателят ще се усмихне свенливо, още с отварянето на книгата плашливо и някак отбранително ще свие вежди, понеже добре знае, че този тип литература “не е неговото”. Така де, обаче мигновено след допира до първите параграфи с изненада и почуда ще открие, че започва трескаво да търси молив, за да си подчертава разни работи. Ще се хване омотан и безпомощно оплетен в една сюжетна примка, която се затяга достатъчно силно около ума и съзнанието, че да причини неудобство у ленивия романтичен четящ и да го стимулира да се измъкне, но никога не се затяга до степен, в която да досади от болка и да убие интереса. Напротив. Да, не говорим за шибари, говорим за литература, която обаче учудващо може да действа по абсолютно същия начин и да стимулира непознати части от мозъка ни, осветявайки нови нюанси на сивото ни вещество.
Примката, която се затяга около ума и съзнанието, оставя малки виолетови синини по предразсъдъците и с всяко натъртване те започват сами да се пропукват и тикат към извода, че има живот и извън зоната на комфорт. И може би той никак не е толкова неприятен. Писателят Андре Асимен казва за стила на Пруст, че: “Ние сме един огромен възел от множество нишки и намирането на инструментите за разплитането на тези нишки е също толкова голямо предизвикателство, колкото и да открием кои сме всъщност. Тъкмо тези инструменти правят Пруст най-великия новелист на всички времена. За да успееш да се промушиш между нишките, без да измамиш или да ги скъсаш, се нуждаеш от много прецизни инструменти. В случая на Пруст основният инструмент е неговият стил.” В случая на Велков основният инструмент е пулсиращият непредсказуем сюжет, който успява да огъне литературата така, че тя да може да диша във възела от елементи, символи, препратки и накрая да излезе цяла, нова, различна, такава, каквато романтичният сантиментален читател не я познава.
Вероятно този, който не е гледал “Матрицата”, нито е чел Пратчет, а се приспива с Мураками и се буди с Песоа, никога няма да използва думата “брутална”, “зверска” и “скандална” за “Ерата на паниката” или за която и да е друга книга. Не за друго, просто защото тези епитети не са съвсем на бърз достъп в речника му. Тъй като мозъкът му е свикнал да вирее само и единствено в зоната на комфорт, ще разпознае нещата, които неволно търси в литературата, киното, театъра, света около себе си. И те са тясно свързани със сантименталната стойност и дълбочината. А те и двете, прилично скрити зад хумор, митология, жаргон и динамика, присъстват осезаемо в страниците на “Ерата на паниката”. Романът би паснал като ръкавица на всички хора, които са толкова огорчени, уморени и разочаровани от всичко, което ги заобикаля, че единственото, което им е останало, е да се настанят удобно зад маската на шумните шеги, да се изолират от олигофрените (да, тази дума е на бърз достъп в речника) и като един Буда-Лебовски да ловят залезите и да се отдадат на едно от най-трудните за постигане неща в този свят. А именно това да си гледат работата. И да си я вършат добре. Дори и тя рязко да сменя посоката си поради странни гласове в главата или досадни гълъби, които са си въобразили, че трябва да спасят света.
“Ерата на паниката” е динамичният хаотичен литературен купон, посветен на всички, на които им е писнало да им е писнало. От еднаква литература, от еднакво глупави хора, от еднакви несполуки, от всичко еднакво. Та заради това не е невъзможно да се услади на сантименталния читател, макар отначало примката на езика и въжето на непознатото да го притискат повече, отколкото желае. Постепенно обаче неусетно ще настъпи момент, в който да спре да се съпротивлява и просто ще се остави на възела и ще следва пулсиращия непредсказуем сюжет, който е единствения му шанс да излезе цял от тази странна работа.
Накрая към финалните страници леко ще започне да настъпва малката смърт, която този път няма да е нежна, розова, топла и позната. Ще се забоде като остра вилица в роговицата и ще наруши зрението, слуха и представите за добро и зло. Ще размаже и смеси всички възможни чувства в една обща нова тревожност, след която коленете треперят и пулсът е учестен.
Превъзбуденият сантиментален читател вероятно ще поиска още, но няма да посмее веднага повторно да отвори “Ерата на паниката”. Може би ще се опита да си каже, че все пак няма закога да разширява литературните си вкусове. И после, когато пулсът му се нормализира, ще се сети, че няма закога е правилната логика и тя отвежда отново към Велков и предишните му книги.
автор: Александра Александрова
Александра Александрова е журналист по образование и магистър по „Литература, кино и визуална култура“. Обичта към филмите и книгите я отвежда до издателство „Колибри“ и кино-литературния фестивал „CineLibri“, където се наслаждава на любимите си изкуства. Ежедневно слуша плочи, често ходи на кино и рядко (но от сърце и пред отбрана публика) пее фалшиво собствени джаз кавъри на Едит Пиаф.
