От Големия взрив до динозаврите и пещерната ера през Ренесанса и еволюционната теория на Дарвин – рано или късно и този ден настъпва – Денят на Страшния съд. И вероятно никой друг освен непрежалимия сър Тери Пратчет не може да ни разкаже по по-забавен начин как Светът на Кълбото ще трябва да направи своята равносметка.
На пазара вече може да откриете последната част от поредицата „Науката в Света на Диска“, която един от най-продаваните британски писатели пише съвместно с учените Иън Стюърт и Джак Коен – „Науката от Света на Диска: Денят на Страшния съд“, в която паянтовата конструкция, наречена Земя, ще трябва да извоюва своето бъдеще.
Когато един експеримент, проведен на игрището за скуош на Невидимия университет, поема в непредвидена и неконтролируема посока и заплашва да унищожи Вселената, се появява проектът „Светът на Кълбото“: магическо поле, което – парадоксално – не допуска магия в себе си.
Неговите обитатели се наричат с гордост Homo Sapiens, а магьосниците от Невидимия университет полагат не едно или две усилия да го спасят от собственото му унищожение. С тяхна помощ той може да продължи да си събира прах на лавицата на Ринсуинд, без никой да го закача…
Но колко дълго може да съществува свят, лишен от магия?
Когато поредното много голямо нещо заработва в Невидимия университет, една библиотекарка от Света на Кълбото изненадващо се телепортира в Света на Диска. Тя не е напълно неподготвена за този странен инцидент. Но да се срещне лично със самия Библиотекар, все пак за нея е доста вълнуващо.
Пристигането ѝ в Света на Диска едва ли би могло да стане в по-подходящ момент. Защото в Анкх-Морпорк назряват безредици от религиозен характер и в центъра им е не друго, а странната, кълбовидна, лишена от магия Вселена.
Една секта поклонници на бог Ом, толкова фанатични, че дори ако самото божество слезе и им каже, че грешат, няма да се откажат от вярванията си, претендира за собственост над Света на Кълбото. Магьосниците обаче не са склонни да го дадат и лорд Ветинари е принуден да влезе в ролята на арбитър и да отсъди в този толкова необичаен съдебен процес.
А докато в Света на Диска страстите се нажежават, в Света на Кълбото Тери Пратчет, Иън Стюарт и Джак Коен сътворяват поредната плетеница от наука, философия, хумор и фантазия – финалната, четвърта част от поредицата „Науката от Света на Диска“.
Каква е истинската форма на Вселената? Колко са елементарните частици и действително ли съществуват, или само си ги представяме за по-лесно? Защо още хора вярват, че Земята е плоска? Прилича ли развитието на технологиите на еволюцията в природата? Защо светът изглежда толкова фино настроен за появата на живот? Авторите се опитват да отговорят на тези и на още много въпроси, като отново се впускат в забавно пътешествие през световете на квантовата механика, еволюцията, космологията и математиката.
Непредвидима, забавна и опасна като обелка от банан, „Науката от Света на диска: Денят на Страшния съд“ ще подхлъзне читателя в дебрите на познанието ни за Вселената и ще го направи част от шеметен въображаем свят, в който всичко е възможно. Това е достоен завършек на поредица, която обединява два различни свята – този на литературата и този на науката – за да се превърне в същинска енциклопедия на познанието за нашия собствен свят и странните му правила, оцветена с легендарното чувство за хумор на любимия на поколения сър Тери Пратчет.
Из „Науката от Света на Диска: Денят на Страшния съд“ от сър Тери Пратчет, Джак Коен и Иън Стюърт
1. МНОГО ГОЛЯМО НЕЩО
Всекиуниверситет рано или късно трябва да се сдобие с голямо или за предпочитане Много Голямо Нещо. Според Пондър Стибънс, ръководителя на Факултета по нежелателно приложна магия, това на практика беше природен закон; нещото не можеше да бъде прекалено голямо, трябваше да бъде нещо и определено не трябваше да бъде малко.
Старшите магьосници държаха под око шоколадовите бисквити на подноса, оставен от домакинката, и го слушаха толкова внимателно, колкото можеше да се очаква от магьосници в състояние на шоколадова недостатъчност. Старателно написаната и аргументирана реч на Пондър подчертаваше, че подробното проучване в библиотечното пространство, популярно наричано Б-пространството, разкрива следното: липсата на Много Голямо Нещо би била наистина болезнена; нещо повече, липсата на подобно нещо в академичната вселена би превърнала университета, в който пребиваваха в този момент, в обект на шеги и саркастични подмятания от страна на хора, които биха се срамували да бъдат наричани техни колеги от академичния свят – а въпросните подмятания щяха да бъдат още по-болезнени предвид факта, че хората от академичния свят са съвсем наясно със значението на думата „саркастични“.
Когато господин Стибънс приключи с изложението на добре балансираните си аргументи, Архиканцлерът Муструм Ридкъли тежко сложи ръка на последната шоколадова бисквита, която беше обект на ожесточено съревнование, и заяви:
– Е, Пондър, ако те познавам добре, а аз съвсем определено те познавам добре, ти никога не би ми представил един проблем, ако вече не си скрил в ръкава си предложение за неговото разрешаване.
Очите на Ридкъли леко се присвиха, когато той продължи:
– Нещо повече, господин Стибънс, би било съвсем нетипично за теб вече да не разполагаш с Много Голям Кандидат. Не съм ли прав?
Пондър не си направи труда да се изчерви, а просто каза:
– Ами, сър, знам едно нещо със сигурност и то е следното: във ВЕМ9 наистина вярваме, че Вселената ни изправя пред многобройни загадки, които наистина трябва да разрешим. Както се казва, сър: онова, което не познаваш, може да те убие! Ха-ха.
Пондър беше доволен от себе си, че му беше хрумнала тази реплика; познаваше своя Архиканцлер – който притежаваше инстинктите на борец, при това на борец с всички възможни средства – и затова продължи със следните думи:
– Имам предвид факта, че ние просто не знаем защо съществува трета производна на слууда, което на теория означава, че при раждането на Вселената в най-първата наносекунда, Вселената всъщност е започнала да се движи назад във времето. Според експеримента на Фон Огнър, това означава, че сякаш идваме и си отиваме едновременно! Ха-ха!
– Да, представям си – отвърна Ридкъли с известно униние, като погледна колегите си; а след това, защото все пак беше Архиканцлерът, добави: – Нямаше ли нещо за някаква котка, която е жива и мъртва едновременно?
Пондър винаги беше подготвен за нещо подобно и каза:
– Да, сър, но онази котка се оказа чисто хипотетична, сър – защитниците на правата на животните няма за какво да се тревожат – и ако мога да добавя, теорията за еластичните струни се оказа поредната недоказана хипотеза, както и теорията за мехурите на взаимнопресечените хоризонти.
– Наистина ли? – въздъхна Ридкъли. – Жалко. Последната доста ми допадаше. Е, все пак вярвам, че през краткия си живот тя осигури на неколцина учени теоретици средство за препитание, така че, за щастие, нейното скромно съществуване не отиде нахалост. Да ти кажа, господин Стибънс, през годините често си обсъждал с мен различни теории, хипотези, концепции и умозаключения от света на природните науки. И знаеш ли какво? Просто се чудя, ама наистина се чудя, дали Вселената – която, разбира се, по силата на самата си природа е динамична, а може би в някакъв любопитен смисъл и осъзната – може би вече не се опитва да се измъкне от непрестанното ти любопитство, като по този начин те води към още по-велики интелектуални постижения? Малката хитруша!
Събраните магьосници за миг замръзнаха, а лицето на Пондър Стибънс заприлича на маска от шлифован бронз; после той каза:
– Какво изумително разсъждение, Архиканцлере. Поздравявам ви! Никой не бива да се съмнява, че Невидимият университет е готов да посрещне всяко предизвикателство; с ваше позволение, сър, незабавно ще се заема с изготвянето на бюджета. Проектът за Света на Кълбото беше само началото. Сега, с проекта за… Предизвикателството, ще се впуснем в изследване на фундаменталната основа на магията в нашия свят!
Той хукна към Крилото за високоенергийна магия с такава скорост, че полетя като стрела, което в балистичен план е точно обратното на костенурка и изключително по-аеродинамично.
И това беше преди шест години…
Днес лорд Ветинари, управник на Анкх-Морпорк, вдигна поглед към Много Голямото Нещо, което сякаш не правеше нищо друго, освен да си бръмчи само на себе си. Нещото се носеше във въздуха, като изчезваше и се появяваше, и според Ветинари изглеждаше донякъде самодоволно – истинско постижение за нещо, което нямаше лице.
В действителност то представляваше една доста аморфна топка, която сякаш усукваше магични уравнения с езотерични символи и драсканици, очевидно означаващи нещо за сведущите. Патрицият беше готов да си признае, че не беше почитател на технически неща, които се въртят, и нещо повече, бръмчат. Нито на неразбираеми драсканици. Гледаше на тях като на нещо, с което не може да се проговаря или да се спори; нито може да бъде обесено, нито дори подложено на изобретателно мъчение. Разбира се, на помощ винаги му се притичваше максимата „благородството задължава“ – макар и онези, които познаваха Хавлок Ветинари, много добре да знаеха, че понякога съвсем не се чувстваше задължен да се държи благородно.
В конкретния случай представяха на лорд Ветинари развълнувани и понякога пъпчиви млади магьосници с бели одежди – но все пак с островърхи шапки, разбира се – които посвещаваха огромно внимание на конгломерациите от неодушевена и бръмчаща машинария зад безформената топка. Въпреки това той се постара да изглежда въодушевен и успя да завърже някакъв разговор с Муструм Ридкъли, Архиканцлера, който му се стори също толкова невеж по темата, колкото беше и самият той; и поздрави Ридкъли, защото явно така се очакваше да направи той, каквото и да се очакваше да направи самото нещо.
– Не се съмнявам, че си много горд, Архиканцлере. Изключителна работа, безспорен триумф, наистина!
Ридкъли доволно се засмя и отвърна:
– Браво! Много ти благодаря, Хавлок, и знаеш ли какво? Някои казваха, че ако включим експеримента, това ще предизвика края на света! Представяш ли си? Ние! Магичните пазители на града и всъщност на целия свят от зората на историята!
Лорд Ветинари едва забележимо отстъпи крачка назад и внимателно се осведоми:
– И кога точно го включихте все пак, ако мога да попитам? Струва ми се, че в момента бръмчи съвсем адекватно.
– Всъщност, Хавлок, бръмченето съвсем скоро ще престане. Шумът, който чуваш, идва от едно ято пчели в градината ей-там, а на Ковчежника не му остана време да ги инструктира да се връщат на работа. Всъщност се надявахме ти да ни окажеш тази чест следобед, ако нямаш нищо против, разбира се?
Изражението на лорд Хавлок Ветинари за момент беше като на картина; картина, нарисувана от много модерен художник, пушил нещо, за което по принцип се смята, че превръща мозъка в сирене.
Но „благородството задължава“ беше безмилостна директива дори за един управник – особено такъв, който държеше на самоуважението си – и по тази причина, два часа по-късно, пред огромното бръмчащо нещо стоеше един добре нагостен и доста разтревожен лорд Ветинари. Той произнесе кратка реч за нуждата на човечеството да задълбочава познанията си за Вселената.
– Докато все още съществува – добави той, като хвърли един недвусмислен поглед на Ридкъли.
После, след като позира за обектива на иконографа, той погледна голямото червено копче на подиума пред себе си и си помисли: „Питам се дали има нещо вярно в слуховете, че това тук може да сложи край на света? Е, вече е твърде късно да възразявам, а би било съвсем неуместно да се откажа в този момент“. После се ободри, като си помисли: „Ако наистина аз съм този, който взриви целия познат свят, това бездруго може да се отрази добре на имиджа ми“.
Той натисна копчето, съпроводен от онзи вид аплодисменти, към който прибягват хората, когато разбират, че се е случило нещо важно, а в същото време нямат никаква представа какво точно аплодират. След като провери, Ветинари се обърна към Архиканцлера и каза:
– Както изглежда, Муструм, не унищожих Вселената, а това ми носи известно успокоение. Трябва ли да стане нещо друго?
Архиканцлерът го потупа по гърба и отвърна:
– Не се тревожи, Хавлок; проектът за Предизвикателството беше включен вчера вечерта от господин Стибънс на чаша чай, за да се увери, че работи; и като видя, че вече е загрял, той го остави включен. Разбира се, това по никакъв начин не омаловажава твоята част от церемонията, честно. Цялата работа е в официалното откриване – и с гордост мога да потвърдя, че всичко мина отлично!
И това беше преди шест минути…
