Икономическата стабилност изисква разум, а не популизъм
Автор: д-р Ивелин Кичуков, икономист и председател на Българската асоциация за туризъм
Диалогът между социалните партньори винаги е бил важен двигател на икономическата стабилност и социалния баланс. Но този диалог трябва да се води с отговорност, реализъм и разбиране на макроикономическата логика. Последните предложения за радикални промени в данъчната и осигурителната система пораждат тревога не само сред работодателите, но и сред всички, които осъзнават, че България върви по тънка линия между растеж и натиск върху публичните финанси.
Според последните данни на Националния статистически институт към второто тримесечие на 2025 г. в обществения сектор у нас работят около 640 000 души, докато в частния сектор — близо 1,9 милиона. Това съотношение само по себе си не е тревожно, но ясно показва, че именно частният сектор е реалният двигател на растежа, инвестициите и иновациите. Общественият сектор има своята социална функция, но той не може и не бива да бъде в центъра на икономическата политика, защото по своята същност не създава, а преразпределя стойност.
България разполага с цели 266 публични предприятия, в които работят между 120 000 и 130 000 души, а общата им балансирана стойност е около 32 млрд. лв. За сравнение, във Финландия предприятията с публично участие са с двойно по-малко служители, но с над 67 млрд. лв. стойност, а в Южна Корея – три пъти повече служители, но с активи за над 365 млрд. лв..
Тези числа ясно показват, че проблемът не е в броя, а в ефективността. Българските държавни дружества в по-голямата си част страдат от хронична неефективност, липса на конкуренция, морален риск и слаба отчетност. Управлението им често е лишено от пазарна дисциплина и контрол, който в частния сектор се упражнява ежедневно от акционери и собственици.
В тази връзка, всяка идея за допълнително раздуване на държавните разходи, за сметка на частния сектор, трябва да се приема с изключителна предпазливост. Историята ни — и близката, и далечната — вече е показала, че централизираното управление на икономиката води до стагнация, дългове и социално напрежение.
В момента България поддържа относително стабилни публични финанси. Но предложенията за увеличение на данъците, под предлог за „по-справедливо разпределение“, рискуват да подкопаят тази стабилност.
Трябва ясно да се подчертае: централният бюджет е отговорност на демократично избраното правителство, а не на социалните партньори.
Синдикатите имат роля да защитават правата на работещите, а работодателските организации – да стимулират бизнес средата и инвестициите. Смесването на тези функции води не до диалог, а до конфликт на интереси.
Фискалната дисциплина не е идеологическа мантра, а гаранция за предвидимост. Прекомерният дефицит, както показва примерът на Румъния, бързо води до инфлационна спирала, дългова зависимост и загуба на инвеститорско доверие. Дефицитното харчене не може да бъде дългосрочна стратегия.
Истинският път към балансиран бюджет минава през разширяване на данъчната основа, борба със сивата икономика и стимулиране на предприемачеството. Повишаването на данъците в среда на все още ниски доходи само ще задуши частната инициатива, ще увеличи сивия сектор и ще тласне нови млади хора към емиграция.
Икономическата логика е проста: растеж чрез създаване, не чрез потребление
През последните години често се повтаря тезата, че „потреблението движи икономиката“. Това твърдение е опростенчески прочит на кейнсианската теория и напълно пренебрегва факта, че устойчивият растеж идва от производството, инвестициите и иновациите, а не от кредити и потребление.
Да се насърчава потреблението без съответстващо увеличение на производителността е като да се опитваш да напълниш съд без дъно – ефектът е краткосрочен, а последствията – дългосрочни.
Истинският икономически патриотизъм се измерва не в това да преразпределяме повече, а в това да създаваме повече. Да подкрепяме иновациите, стартиращите предприятия, технологичните решения и устойчивия туризъм.
България трябва да се съсредоточи върху реформи, които:
насърчават частните инвестиции и високите технологии;
намаляват административните бариери и корупционния риск;
подкрепят регионалното развитие и логистичната свързаност;
осигуряват достъпна и предвидима цена на енергията;
подготвят икономиката за зелен и дигитален преход.
Само така ще се затвори бюджетният дефицит без да се увеличава данъчната тежест и без да се жертва конкурентоспособността на бизнеса.
Дебатът за данъчната политика трябва да бъде рационален, а не емоционален.
Решенията трябва да се градят върху икономически реалности, а не върху политически декларации.
В противен случай рискуваме да превърнем един стабилен растеж в нестабилно бъдеще.
България има шанс да продължи да се развива – но само ако постави в центъра на своя модел предприемача, труда и иновацията, а не дефицита и популизма.
