петък, юли 19, 2024

Кой е Джейсън Борн?

Трябва да четете

Доц. Наталия Киселова: Остава привкус за политизиране на Конституционния съд

"Остава привкус за политизиране на Конституционния съд, защото колективеният орган решава предимно политически проблеми, заяви доц. Наталия Киселова в ефира на БТВ.

Тагарев: В САЩ обсъдихме разполагането на ПВО и противокорабни ракети у нас

„Обсъждах в САЩ възможностите за разполагането на съюзнически противовъздушни и брегови противокорабни ракетни комплекси за усилване на отбранителните способности на България“. Това...

Нетаняху: Израел няма да спре офанзивата, докато не осъществи целите си за унищожаване на „Хамас“

Израелският премиер Бенямин Нетаняху публично отхвърли натиска на Съединените щати за палестинска държава. На пресконференция, излъчена по националната телевизия,...

Ракети бяха изстреляни от Газа към Южен Израел

Ракети бяха изстреляни снощи от Газа към Южен Израел. В отговор израелските сили за отбрана съобщиха, че са унищожили...

Един мъж със забравено минало…

Един от най-известните герои в историята на трилъра

Той не знае кой е, откъде идва, защо на негово име в една от най-големите банки в Цюрих има милиони долари и защо някой го следва навред по петите и иска непременно да го убие. Узнал случайно, че името или поне едно от имената му е Джейсън Борн, мъжът се включва в единствената останала му от миналото следа – имплантиран в тялото му негатив – и тръгва по дирите на изгубената си памет. Марсилия, Цюрих, Париж, Ню Йорк. Забравеното минало бавно и неохотно се връща и скъпернически разкрива необикновена съдба – той се е отказал доброволно от самоличността си, за да открие и премахне най-жестокия терорист на света – Карлос.

И все пак кой е Джейсън Борн?

Един от най-изкусните шпионски трилъри в историята на жанра!

Самоличността на Борн (Робърт Лъдлъм)
Самоличността на Борн
Робърт Лъдлъм
Откъс

ПРОЛОГ

В. „Ню Йорк Таймс“

Петък, 11 юли 1975

Първа страница

ГОВОРИ СЕ, ЧЕ ДИПЛОМАТИ СА СВЪРЗАНИ

С БЕГЛЕЦ ТЕРОРИСТ,

ИЗВЕСТЕН КАТО КАРЛОС

Париж, 10 юли – Днес Франция екстрадира трима кубински дипломати от висок ранг във връзка с обявеното по цял свят издирване на мъж на име Карлос, за когото се предполага, че е важна брънка в международната терористична мрежа.

Заподозреният, за чието истинско име има сведения, че е Илич Рамирес Санчес, се издирва за убийството на двама френски агенти от тайната полиция и един ливански информатор в апартамент в Латинския квартал на 27 юни.

Трите убийства насочили тукашната и британската полиция по следите на мащабна мрежа от международни агенти терористи. При разследването на убийствата френските и британските полицаи открили огромни складове с оръжие, подсказващо връзката на Карлос с небивалия тероризъм в Западна Германия, което ги кара да подозират наличието на взаимовръзка между много терористични актове в цяла Европа.

ВИДЯН В ЛОНДОН

Съобщава се, че оттогава Карлос е виждан в Лондон и в Бейрут, Ливан.

Асошиейтед прес

Понеделник, 7 юли 1975

Дописка на синдиката

Лондон (АП) – Оръжия и жени, гранати и скъпи костюми, добре натъпкан портфейл, самолетни билети до романтични места и разкошни апартаменти в десетина столици по света. Такъв е портретът на наемния политически убиец от ерата на техническия прогрес, за чието издирване е организирана международна хайка.

Гонитбата започва, когато след позвъняване на вратата на апартамента му в Париж мъжът отваря и застрелва двама френски агенти от тайната полиция и ливанец информатор. Четири жени в две столици са задържани по обвинение в съучастничество за бягството му. Самият терорист изчезва – вероятно в Ливан според френската полиция.

През последните няколко дни хора, които са го виждали в Лондон, го описали пред репортери като хубав, изискан, образован, облечен богато и с вкус мъж.

Но неговите съдружници са мъже и жени, обявени за най-опасните хора в света. Говори се, че е свързан с японската Червена армия, с въоръжената арабска съпротива, със западногерманската банда „Баадер-Майнхоф“, квебекския Освободителен фронт, турския Народоосвободителен фронт, сепаратистите във Франция и Испания и с най-лявото крило в ИРА.

Обикновено когато терористът пътува – до Париж, до Хага, до Западен Берлин, – се извършват бомбени атентати, стреля се с пистолети, има отвличания.

На 27 юни един ливански терорист се огъва при разпит и завежда двама от тайната полиция пред вратата на наемния убиец. Той застрелва и тримата и успява да избяга. Полицията е намерила негови оръжия и бележници със списъци на известни хора, които трябвало да бъдат убити.

Вчера лондонският „Обзървър“ съобщи, че полицията издирва сина на венецуелски комунист, адвокат, за разпит по тройното убийство. Скотланд Ярд заяви, че не отрича съобщението, но добави, че към въпросното лице не е предявено обвинение и го търсят само за разпит.

„Обзървър“ идентифицира издирвания като Илич Рамирес Санчес от Каракас. Вестникът твърди, че това име е вписано в един от четирите паспорта, намерени при обиска, извършен от френската полиция в парижкия апартамент, където са станали убийствата.

Според „Обзървър“ Илич е кръстен на Владимир Илич Ленин – основателя на Съветския съюз, завършил е образованието си в Москва и говори свободно руски език.

В Каракас говорителят на Венецуелската комунистическа партия потвърждава, че Илич действително е синът на седемдесетгодишен адвокат марксист, живеещ на 725 километра от Каракас, но че „нито бащата, нито синът принадлежат към нашата партия“.

А на журналистите заявява, че не му е известно къде се намира сега Илич.

КНИГА ПЪРВА

  1. Траулерът се хвърли в яростните вълни на тъмното море като непохватно животно, опитващо се отчаяно да се измъкне от непроходима тиня. Вълните се издигаха на огромна височина и се разбиваха в борда на кораба със силата на многотонна преса; бялата пяна, издигаща се в нощното небе, се стоварваше върху палубата под напора на нощния вятър. Отвред долитаха болезнените стонове на безсилни предмети: дърво, триещо се о дърво, опънати до краен предел тресящи се въжета. Животното умираше.

Две внезапни експлозии пронизаха звуците на морето, вятъра и страданието на траулера. Идеха от слабо осветената кабина, която се издигаше и падаше ведно с тялото на своя господар. Мъж изскочи от вратата, вкопчвайки се с една ръка за перилата. С другата притискаше корема си.

Друг го последва с яростна решителност, изписана на лицето му. Той се подпря на вратата на кабината, вдигна пистолета и стреля отново. И отново.

Мъжът при перилата вдигна рязко ръце към главата си и от четвъртия изстрел се изви назад. Носът на кораба внезапно потъна в седловината между две гигантски вълни, повдигайки ранения на крака. Той се завъртя наляво, без да може да свали ръце от главата си. Носът и част от средата на кораба останаха по-скоро високо над водата, отколкото в нея, помитайки човешката фигура на вратата обратно в кабината. И тогава се чу петият изстрел. Раненият изкрещя. Ръцете му вече се протягаха отчаяно към всичко, за което биха могли да се вкопчат; кръвта и солените пръски на вълните го заслепиха и той не успя да се улови за нищо. Краката му се огънаха, а тялото му полетя напред. Корабът се завъртя яростно около подветрената си страна и мъжът, чийто череп зееше отворен от куршумите, се хвърли през борда в безумието на мрака долу.

Усети как ледената бушуваща вода го покрива, поглъща, всмуква надолу, върти го неистово, а сетне го изтласква на повърхността – колкото да си поеме глътка въздух. Глътка въздух и отново надолу в бездната.

Гореше в огън, необичаен влажен огън в слепоочията, който го изгаряше пред все така поглъщащата го вледеняваща вода, огън там, където не би трябвало да го има. Имаше и лед: ледено туптене в стомаха, краката и гърдите, което за негово най-голямо учудване се стопляше от студената морска вода. Усети всичко това, съзнавайки и паниката, породена от него. Виждаше как тялото му се мята и гърчи, как ръцете и краката му се съпротивляват неистово на напора на водовъртежа. Усещаше, разсъждаваше, съзнаваше паниката и се съпротивляваше – странно, но все още бе спокоен. Беше спокойствието на наблюдател, страничен наблюдател, откъснат от събитията, информиран за тях, но не и замесен.

Сетне го връхлетя друга паника, която прониза и огъня, и леда, и спокойното наблюдение. Все още не трябваше да се оттегля! Още не! Би трябвало да се случи всеки момент; не беше сигурен точно какво, но би трябвало да се случи. Трябваше да бъде тук.

Той неистово зарита с крака, борейки се ожесточено с тоновете вода върху себе си. Гърдите му изгаряха. Измъкна се на повърхността и се опита да се задържи върху черните вълни. Катерѝ се! Катерѝ се!

Надигна се чудовищна вълна. Той беше на гребена ѝ, заобиколен от купища пяна и мрак. Нищо. Обърни се! Обърни се!

Случи се. Експлозията беше невероятна. Успя да я чуе през шума на разбиващите се вълни и вятъра. Гледката и звукът по някакъв начин се оказаха неговата врата към желания покой. Небето пламна като огнена диадема и вътре в тази корона от огън, от светлината към външните сенки, се разлетяха предмети с всякаква форма и големина.

Беше спечелил. Каквото и да бе, го беше спечелил.

Внезапно започна да потъва отново в бездната. Почувства как препускащите води се разбиват над раменете му, охлаждайки бялата горещина на тила, стопляйки леденостудената режеща болка в стомаха, краката и…

Гърдите. Гръдният му кош агонизираше! Беше улучен – смазващ изстрел, внезапен и непоносим удар. И отново се случи същото. Оставете ме на мира! Дайте ми покой!

И отново!

Пак зарита с крака и ръце, докато го почувства. Дебел хлъзгав предмет, който се носеше по вълните. Не можеше да каже какво е това, но то бе тук и той можеше да го пипне и да се хване за него.

Дръж го! Той ще те отведе при спокойствието. В тишината на мрака… и спокойствието.

Лъчите на ранното слънце пробиха мъглата на източното небе, покривайки с отблясъци водите на Средиземно море. Шкиперът на една малка рибарска лодка – мъж с кървясали очи и длани с дълбоки нарези от въжета, приседна на ръба на задната част на лодката, пушейки „Голоаз“, доволен от гледката на спокойното море. Хвърли поглед към отворената врата на каютата, където по-малкият му брат се занимаваше с мотора на лодката, за да увеличи скоростта ѝ. Малко по-нататък другият член на екипажа проверяваше мрежата. Двамата се смееха за нещо и това беше хубаво. Но през изминалата нощ нямаше нищо весело. Откъде се бе взела тази буря? В прогнозите за времето от Марсилия нямаше и намек за буря. В противен случай той щеше да си остане под навеса на брега. Вярно, че искаше да достигне риболовните полета на тринайсет километра по-нататък от Льо Сен-сюр-мер още по изгрев, но не с цената на скъпоструващи ремонти, макар че кои ремонти не струват скъпо в наши дни.

Или с цената на собствения му живот. Тази мисъл доста често му минаваше през ума миналата нощ.

Хубаво е брат ти да е на руля. Семейната лодка трябва винаги да се управлява от човек на семейството: очите му са по-зорки. Даже да е брат, който се изразява гладко като образован човек, за разлика от собствения ти грубиянски речник. Лудост! Година в университета и брат му си науми да основе компания с една-единствена лодка, която сигурно бе виждала някога и по-добри времена. Лудост! И каква работа свършиха книжките му миналата нощ? Когато и неговата компания за малко не потъна.

Затвори очи и потопи ръце във водата, която се плискаше до палубата. Морската сол бе добро лекарство за раните от въжетата. Раните, които получи, докато се опитваше да оправи такелажа, отказващ изобщо да си стои на мястото по време на бурята.

– Погледни! Ей там!

Беше брат му. Дрямката, види се, изчезна от зорките очи на члена на семейството.

– Какво е това? – извика шкиперът в отговор.

– Дай натам! Във водата има човек. Държи се за нещо. Отломка, някаква дъска.

Шкиперът пое кормилото и насочи лодката надясно от тялото, като спря мотора, за да не предизвиква вълнение. По всичко личеше, че и най-слабото полюшване би свалило мъжа от дъската, за която се бе вкопчил – ръцете му бяха съвсем побелели и стискаха краищата ѝ като клещи, но останалата част от тялото му бе напълно безжизнена – като на удавник, отдавна напуснал този свят.

– Направете примка от въжетата! – извика шкиперът на брат си и на другия от екипажа. – Омотайте ги около краката му. Сега по-леко! Притегляйте към кръста. Теглете леко.

– Ръцете му не пускат дъската.

– Наведи се и я измъкни! Може да е хватката на смъртта.

– Не, жив е… но едва диша. Устните му се движат, но не излиза нито звук. Очите му също, но се съмнявам, че ни вижда.

– Ръцете му са свободни.

– Повдигни го! Хвани го за ръцете и го обърни по гръб. По-леко!

– Богородице! Виж му главата! – извика морякът. – Сцепена е!

– Може да я е разбил в някоя дъска по време на бурята – каза братът.

– Не – възрази шкиперът. – Раната е с гладки краища, като изрязана. От куршум е. Някой е стрелял по него.

– Не можеш да си сигурен.

– И то на повече от едно място – добави шкиперът, докато оглеждаше тялото. – Ще отидем до Ил дю Пор Ноар. Най-близкият остров е. Там на брега има доктор.

– Англичанинът?!

– По-добре, отколкото нищо. Нали все пак работи.

– Когато може – каза братът на шкипера. – Като го пусне шишето. Има по-голям успех с животните на пациентите си, отколкото със самите тях.

– Няма значение. Докато пристигнем, този тук ще е труп. Ако има късмет да оживее, ще му представя сметката за бензина и изтървания улов. Вземи аптечката. Ще му превържем главата. Ако това изобщо може да му помогне.

– Погледни! – извика мъжът. – Виж му очите!

– Какво има? – попита братът.

– Само преди секунда бяха сиви като стоманени въжета. Сега са сини!

– Слънцето е по-ярко – каза шкиперът и повдигна рамене. – Или си прави шеги с твоите очи. Няма значение, в гроба няма цветове.

Накъсаните звуци от свирките на рибарските лодки се сливаха с непрекъснатите крясъци на гларусите и заедно образуваха многогласния вечерен шум на крайбрежието. Беше късен следобед, слънцето – огнена топка на запад, въздухът – неподвижен и доста влажен и горещ. Над кея към пристанището водеше павирана улица с бели къщи, разделени една от друга от висока буйна трева. Тя растеше от сухата земя и от пясъка. От някогашните веранди бяха останали закърпени огради и напукана мазилка върху набързо струпани камари. Къщите бяха виждали и по-добри времена, да речем, преди няколко десетилетия, когато обитателите им бяха допуснали грешката да повярват, че и Ил дю Пор Ноар би могъл да стане средиземноморски курорт. Но той така и не бе станал.

Всички къщи имаха пътеки към улицата, но пътеката на последната в редицата бе видимо отъпкана повече от останалите. Тази къща принадлежеше на англичанин, пристигнал преди осем години в Пор Ноар поради обстоятелства, които никой не разбираше и от които никой не се интересуваше. Ако пациент посетеше le mйdecin в удачен ден, шевовете на раните не бяха толкова лоши. Но ако вонята на вино или уиски бе прекалено осезаема, болният нямаше късмет.

Ainsi soit-il.1 По-добре той, отколкото изобщо без лекар.

Но не и днес; днес никой не мина по пътеката. Беше неделя, а и всички знаеха, че всяка събота вечер докторът се напива до смърт в селото, завършвайки вечерта с първата свободна проститутка. Разбира се, всички знаеха също така, че за последните няколко съботи докторът беше променил маниерите си: не го бяха виждали в селото. Но промяната не бе чак толкова голяма. Бутилките със скоч му се доставяха редовно. Той просто си седеше вкъщи и това продължаваше от деня, в който рибарската лодка от Ла Сиота му докара непознатия мъж – по-скоро труп, отколкото човек.

Доктор Джефри Уошбърн се събуди внезапно. Главата му лежеше отпусната на гърдите и дъхът от устата проникваше в ноздрите му: не беше никак приятен. Премигна, ориентирайки се, и погледна към отворената врата на спалнята. Дали дрямката му не бе прекъсната от поредния несвързан монолог на неговия пациент? Не, не долиташе и звук. Даже гларусите бяха замлъкнали благосклонно. Беше религиозният празник на Ил дю Пор Ноар, никакви лодки не идваха да безпокоят птиците с глъчката си.

Уошбърн погледна към празната чаша и полупразната бутилка от уиски на масата до стола си. Бяха доказателство за напредък. В обикновен неделен ден и двете щяха да са вече празни, а болката от предишната нощ да е развинтена от скоча. Той се усмихна на себе си, благославяйки още веднъж по-голямата си сестра в Ковънтри, която с месечната си пенсия правеше уискито достъпно. Беше добро момиче – Бес, да, и Бог бе свидетел, че би могла да си позволи да му изпраща малко повече, по дяволите, но той бе благодарен и на това, което тя правеше за него. Някой ден обаче щеше да престане, парите да секнат, а той да постига забрава с най-евтиното вино, докато в крайна сметка болката не изчезнеше. Завинаги.

Беше вече приел тази възможност… допреди три седмици и пет дни, когато измъкнаха от морето един полумъртъв чужденец и го донесоха до вратата му. Рибари, които не си направиха труда дори да се представят. Бяха го сторили от милосърдие, а не от чувство за вина. Бог щеше да разбере: мъжът бе ранен от огнестрелно оръжие. Това, което рибарите не знаеха, бе, че нещо повече от куршуми бе увредило тялото на мъжа. И мозъка му.

Докторът надигна мършавото си тяло от стола и пристъпи към прозореца с изглед към пристанището. Смъкна щорите, премигвайки на слънцето, и надзърна през пречките, за да разбере оживлението на улицата или по-точно причината за силния шум. Беше карета, теглена от коне – семейство на рибар на неделна разходка. Къде, по дяволите, можеше да се види подобна гледка? Спомни си за каретите и за добре гледаните скопени коне, които през летните месеци возеха туристи през Лондонския кралски парк, и се засмя с глас на сравнението. Но смехът му беше кратък, изместен от нещо немислимо само допреди три седмици. Беше изоставил всякаква надежда да види отново Англия. Сега съществуваше възможност положението да се промени. Чужденецът би могъл да го промени.

Можеше да се случи този ден, този час, тази минута. Освен ако прогнозата му не беше вярна. Раните на краката, стомаха и гърдите бяха дълбоки и сериозни и по всяка вероятност не се бяха оказали фатални само поради факта, че куршумите бяха заседнали в тях, дезинфекцирани и промити от морската вода. Не можеха да се извадят никъде другаде по-безопасно, отколкото в неговата лечебница. Всичко бе подредено, стерилизирано и подготвено за операция. Истинският проблем бе раната на черепа. Пораженията бяха подкожни, но по всяка вероятност бяха увредили влакнестите области на таламуса и хипокампуса. Ако куршумът бе влязъл милиметър по-встрани, жизнените функции щяха да са прекъснати. Но всичко бе наред и Уошбърн взе решение. Не вкуси капка алкохол трийсет и шест часа, яде нишесте и пи толкова вода, колкото можеше да погълне. След това се захвана с възможно най-деликатната операция, която бе предприемал, откакто го бяха изгонили от болницата „Маклийнс“ в Лондон.

Милиметър след милиметър изчисти тъканта, след това съедини и заши кожата над раната, съзнавайки, че и най-малката грешка със скалпел, игла или пинсета ще предизвика смъртта на пациента.

Не искаше този непознат човек да умре. По няколко причини, но най-вече поради една.

Когато свърши и признаците на живот се стабилизираха, доктор Уошбърн се върна към своя химичен и биологичен придатък – бутилката. Напи се и продължи да е пиян, но без да минава границата. През цялото време си даваше сметка къде е и какво прави. Определен напредък.

С всеки ден, с всеки час може би. Погледът на чужденеца щеше да се фокусира и от устните му да излязат отчетливи думи.

Всеки момент.

Всеки миг.

Първи дойдоха думите. Те се разнесоха из въздуха, докато ранният утринен бриз откъм морето разхлаждаше стаята.

– Кой е тук? Кой е в стаята?

Уошбърн се премести на малкото легло, преметна спокойно крака през ръба и бавно се изправи. Най-важното бе да не издаде никакъв дразнещ звук, никакъв внезапен шум, който би могъл да уплаши пациента и да го хвърли отново в психологическа криза. Следващите няколко минути щяха да са точно толкова деликатни, колкото и хирургическата операция, която беше извършил. Лекарят в него бе готов за този момент.

– Приятел – изрече меко.

– Приятел?

– Вие говорите английски. Така си и мислех. Подозирам, че сте американец или канадец. Зъболекарят ви не е от Обединеното кралство или от Париж. Как се чувствате?

– Не съм сигурен.

– Ще продължи известно време. Имате ли нужда да си изпразните червата?

– Какво?

– Да се изходите, приятелю. Затова е ей онзи леген до вас. Белият отляво. Ако го направите навреме, естествено.

– Съжалявам.

– Недейте. Съвършено нормална функция. Аз съм лекар, вашият лекар. Името ми е Джефри Уошбърн. А вашето?

– Какво?

– Попитах как се казвате.

Чужденецът помръдна глава и се втренчи в бялата стена, нашарена от лъчите на утринното слънце. Обърна се отново и спря сините си очи върху доктора.

– Не знам.

– О, боже мой!

– Повтарям ти за хиляден път. Ще е нужно време. Колкото повече се бориш с това, колкото повече се измъчваш, толкова по-зле ще си.

– Ти си пиян.

– Напълно. Това няма отношение към темата. Но мога да ти дам някои идеи, ако имаш желание да ме слушаш.

– Слушам те.

– Не, не е така. Вмъкваш се в пашкула си и пускаш перде върху мозъка си. Чуй ме отново.

– Слушам те.

– Докато беше в кома – доста дълго, – ти говори на три различни езика. Английски, френски и някакъв шантав, мяукащ, за който си мисля, че е от източните. Това означава, че си многоезичен, чувстваш се у дома си на различни места в света. Мисли географски. Кой от всичките ти е най-удобен?

– Явно английският.

– Съгласихме се с това. А най-неудобен?

– Не знам.

– Очите ти са кръгли, а не дръпнати. Бих казал, че явно е източният.

– Явно.

– Тогава защо го говориш? Сега мисли с асоциации. Записал съм думи. Чуй ги. Ще ги произнасям фонетично. Ма-куа. Там-куан. Кий-са. Кажи първото нещо, което ти минава през главата.

– Нищо.

– Хубава работа.

– Какво, по дяволите, искаш?

– Нещо. Каквото и да е.

– Ти си пиян.

– С това се съгласихме. Напълно! А също така спасих и скапания ти живот. Пиян или не, аз съм лекар. А някога бях много добър лекар.

– Какво се случи?

– Пациентът разпитва лекаря?

– Защо не?

Уошбърн млъкна и погледна през прозореца към брега.

– Бях пиян – промълви. – Казаха, че съм убил двама пациенти на операционната маса, защото съм бил пиян. Можех да се отърва с един, ала не и с двама. Но те намират стереотипа много бързо. Бог да ги благослови. Никога не давай на човек като мен скалпел и не го обсипвай с уважение.

– Беше ли необходимо?

– Кое точно?

– Бутилката.

– Да, по дяволите – измърмори тихо Уошбърн, отдръпвайки се от прозореца. – Беше и е. И на пациента не е позволено да дава оценка, която е единствено от компетенцията на физиолог.

– Съжалявам.

– И ти имаш неприятния навик да се извиняваш. Това е прикрит протест и въобще не е естествено държане. Нито за минута не ти вярвам, че си почтителен човек.

– Тогава знаеш нещо, което аз не знам.

– За теб, да. Много. Но съвсем малко, което да има смисъл.

Мъжът се намести на стола. Разкопчаната риза се свлече от бинтованото му тяло, оголвайки превръзките на гърдите и стомаха. Протегна ръце пред себе си и вените на изящните му мускулести ръце се откроиха ясно.

– Нещо, което не сме споменавали в разговорите си?

– Да.

– Нещо, което съм говорил в безсъзнание?

– Не, не съвсем. Вече разисквахме повечето от тези бръщолевения. Езиците. Познанията по география – градове, за които изобщо или почти не съм чувал, твоята фикс-идея да избягваш да споменаваш имена, имена, които искаш да кажеш, но все едно, няма да го направиш. Влечението към конфронтация – „атакувай, отскачай, крий се, бягай“ – всички тези думи са доста агресивни, бих добавил. Твърде често ти връзвах ръцете, за да предпазя раните. Но всичко това го минахме. А има и други работи.

– Какво имаш предвид? Какви са? Защо не си ми казал?

– Защото са физически. Твоята външна обвивка такава, каквато е била. Не бях сигурен дали си готов да го чуеш. И сега не съм сигурен.

Мъжът се облегна назад. Тъмните му вежди под тъмнокестенявата коса се сбраха гневно.

– Това е физическа оценка, за която не съм те молил. Е, готов съм. Какво ще ми кажеш?

– Да започнем тогава с този доста приемлив вид на тази твоя глава. Физиономията по-точно.

– Какво ѝ е?

– Не е тази, с която си се родил.

– Какво имаш предвид?

– Хирургията оставя отпечатъка си. И той се вижда под лупа. Тебе са те променили, приятелю.

– Променили?

– Имаш ясно изразена брадичка. Осмелявам се да твърдя, че е имала трапчинка. Премахната е. Твоята лява скула – скулите ти също са ясно изразени, оформени по славянски преди много поколения – носи следи от хирургическа намеса. Осмелявам се и да твърдя, че от нея е премахната бенка. Носът ти е английски – някога по-остър, отколкото сега. Изтънен е – едва доловимо. Твоите много остри черти са били омекотени, характерът – прикрит. Схващаш ли какво ти казвам?

– Не.

– Ти си доста привлекателен мъж, но лицето ти се отличава от категорията, в която е сега, и за това говори самото то.

– Категория.

– Да. Принадлежиш към белите англосаксонци, срещащи се ежедневно по най-добрите игрища за голф, на тенискортовете или в бара на Мирабел. Тези лица са почти неразличими едно от друго, нали? Правилни черти, хубави зъби, ушите на подобаващото им се място от двете страни на главата – нищо небалансирано, всичко на мястото си и все пак малко по-омекотено.

– Омекотено?

– Е, добре, „изпортено“ е може би по-точно казано. Определено самоуверен, даже арогантен, със свой си начин на живот.

– Все още не съм сигурен какво искаш да кажеш.

– Чуй това тогава. Промениш ли цвета на косата си, променяш и физиономията си. Да, има следи от обезцветяване – крехка е. Боядисвана е. С очила и мустаци ставаш съвсем друг човек. Струва ми се, че си в средата на втората половина на трийсетте, но би могъл и да си десет години по-млад или пет по-стар. – Уошбърн замълча, наблюдавайки реакциите му, сякаш се чудеше дали да продължи. – И като говорим за очила, спомняш ли си онези упражнения, тестовете, които направихме преди седмица?

– Разбира се.

– Зрението ти е съвършено нормално. Нямаш нужда от очила.

– И не мисля, че имам.

– Тогава защо върху ретината и клепачите ти има следи от продължителна употреба на контактни лещи?

– Не знам. Не виждам смисъла.

– Мога да ти предложа едно евентуално обяснение.

– Ще се радвам да го чуя.

– Може и да не се зарадваш чак толкова. – Докторът се върна при прозореца и се загледа с отсъстващ поглед навън. – Определени видове контактни лещи са предназначени да променят цвета на очите, а определени видове очи по-охотно се поддават на такава промяна. Обикновено сивите или синкавите – твоите са нещо средно. Лешниковосиви на една светлина, сини на друга. Природата те е дарила в това отношение – най-често не е нужна промяна.

– Нужна за какво?

– За да промени външния ти вид. Много професионално, бих казал. Визи, паспорти, шофьорска книжка – сменяш ги по желание. Коса: кестенява, руса, рижа. Очи (те не могат да се фалшифицират): зелени, сиви, сини. Доста разнообразни възможности, не мислиш ли? И всичко това в известната категория, при която лицата се обезличават от повторения.

Мъжът се изправи с усилие от стола, подпирайки се. Затаи дъх, докато ставаше.

– Възможно е да се мамиш. Може да си на погрешен път.

– Следите са тук, отпечатъците. Те са доказателство.

– В твоя интерпретация със солидна доза цинизъм в нея. Представи си, че съм катастрофирал и са ме кърпили. Това обяснява хирургията.

– Не по този начин. Боядисаната коса и премахването на трапчинки и бенки не са част от реставрационен процес.

– Не можеш да го знаеш – каза ядосано непознатият мъж. – Има различни катастрофи, различни процедури. Не си бил там, не можеш да си сигурен.

– Добре. Ядосвай се на мен. Не го правиш и наполовина толкова често, колкото е необходимо. Докато беснееш, мисли. Какъв си бил. Какъв си.

– Търговец… Служител в международна компания, специализирана за Далечния изток. Възможно е. Или учител… По чужди езици. В някой университет. И това е възможно.

– Хубаво. Избери си едно. Веднага!

– Не… не мога. – Очите на мъжа издаваха, че е на ръба на безпомощността.

– Защото не вярваш на нито едно.

Мъжът поклати глава.

– Не, а ти?

– Не – каза Уошбърн. – Поради особени причини. Тези професии обикновено са седящи, а ти имаш тяло на човек, подлагал се на физическо натоварване. О, нямам предвид добре трениран атлет или нещо подобно; ти не си „горила“, както се казва. Но мускулният ти тонус е отличен, а ръцете и китките ти са свикнали на натоварване и са доста силни. При други обстоятелства бих отсъдил, че си работник, свикнал да пренася тежки товари, или рибар, принуден от сутрин до вечер да хвърля и изтегля мрежите. Но широтата на познанията ти, осмелявам се да кажа, интелектът ти изключва подобни предположения.

– Защо ми се струва, че ме насочваш към нещо? Нещо друго.

– Защото вече няколко седмици с теб работим заедно, съвместно и под напрежение. Ти подсказа модела.

– Значи съм прав?

– Да, трябваше да разбера как ще възприемеш това, което току-що ти казах. Предишната хирургическа намеса, косата, контактните лещи.

– Издържах ли изпита?

– Страхотно безпристрастно. Но сега е моментът. Няма смисъл да го отлагам повече. Пък и нямам търпение. Ела с мен.

Уошбърн поведе мъжа през хола към вратата на задната стая, водеща към диспансера. Вътре той отиде към ъгъла и взе един допотопен диапрожектор с ръждясала и напукана обковка на обектива.

– Донесох си това заедно с припасите от Марсилия – каза, докато го слагаше на бюрото и включваше щепсела в контакта на стената. – Едва ли е най-доброто оборудване, но ще ни послужи за целта. Пусни щорите, ако обичаш.

Мъжът без име и памет отиде до прозореца и пусна щорите. В стаята стана тъмно. Уошбърн запали лампата на диапрожектора. На бялата стена се появи светъл квадрат. След това пъхна късче целулоидна лента зад обектива. Квадратът се изпълни с едри букви:

DIE BANK GEMEINSCHAFT

11 BANHOFSTRASSE. ZЬRICH

НУЛА – СЕДЕМ – СЕДЕМНАЙСЕТ – ДВАНАЙСЕТ – НУЛА

ЧЕТИРИНАЙСЕТ – ДВАЙСЕТ И ШЕСТ – НУЛА

– Какво е това? – попита безименният мъж.

– Погледни го. Разгледай го. Мисли!

– Някаква банкова сметка.

– Точно така. Названието и адресът на банката. Цифрите на ръка са на мястото на името и затова заместват подписа на притежателя на сметката. Стандартна процедура.

– Откъде го взе?

– От теб. Това е много малък негатив, наполовина на трийсет и пет милиметров филм, струва ми се. Беше имплантиран, хирургически имплантиран под кожата на дясното ти бедро. Цифрите са с твоя почерк. Подписът ти. С това нещо можеш да отвориш сейф в Цюрих.

Други новини

Последни новини

Доц. Наталия Киселова: Остава привкус за политизиране на Конституционния съд

"Остава привкус за политизиране на Конституционния съд, защото колективеният орган решава предимно политически проблеми, заяви доц. Наталия Киселова в ефира на БТВ.

Тагарев: В САЩ обсъдихме разполагането на ПВО и противокорабни ракети у нас

„Обсъждах в САЩ възможностите за разполагането на съюзнически противовъздушни и брегови противокорабни ракетни комплекси за усилване на отбранителните способности на България“. Това...

Нетаняху: Израел няма да спре офанзивата, докато не осъществи целите си за унищожаване на „Хамас“

Израелският премиер Бенямин Нетаняху публично отхвърли натиска на Съединените щати за палестинска държава. На пресконференция, излъчена по националната телевизия,...

Ракети бяха изстреляни от Газа към Южен Израел

Ракети бяха изстреляни снощи от Газа към Южен Израел. В отговор израелските сили за отбрана съобщиха, че са унищожили...

Вили Лилков: Няма управляващи и опозиция в СОС – търсим начин да започнем работа

В момента няма управляващи и опозиция в СОС - ние търсим разумно мнозинство, което казва, че общинският съвет трябва да започне работа,...