петък, юли 19, 2024

„Кралица на бурите“ – Реймънд Фийст (откъс)

Трябва да четете

Доц. Наталия Киселова: Остава привкус за политизиране на Конституционния съд

"Остава привкус за политизиране на Конституционния съд, защото колективеният орган решава предимно политически проблеми, заяви доц. Наталия Киселова в ефира на БТВ.

Тагарев: В САЩ обсъдихме разполагането на ПВО и противокорабни ракети у нас

„Обсъждах в САЩ възможностите за разполагането на съюзнически противовъздушни и брегови противокорабни ракетни комплекси за усилване на отбранителните способности на България“. Това...

Нетаняху: Израел няма да спре офанзивата, докато не осъществи целите си за унищожаване на „Хамас“

Израелският премиер Бенямин Нетаняху публично отхвърли натиска на Съединените щати за палестинска държава. На пресконференция, излъчена по националната телевизия,...

Ракети бяха изстреляни от Газа към Южен Израел

Ракети бяха изстреляни снощи от Газа към Южен Израел. В отговор израелските сили за отбрана съобщиха, че са унищожили...

Мрачни и могъщи сили отново застрашават света на Гарн в този втори роман от поредицата епическо фентъзи „Легенда за Огнегривия“.

Хатушали и младата му жена Хава са пристигнали в процъфтяващото търговско градче Хълма на Беран, за да възстановят и отново да отворят пострадалия от пожар хан „Трите звезди“. Подготвят се също така за всенародния празник на Средилетието, на който ще се оженят приятелите им Деклан и Гвен.

Но Хату и Хава не са обичайната влюбена двойка, каквито изглеждат на пръв поглед. Те са професионални убийци от загадъчната островна страна Коалтачин, отечество на могъщите и смъртоносни Нокусара, страховитите Скрити воини. Докато играят ролята на ханджии, двамата очакват указания от своите учители и господари в Кралството на нощта.

Поредица ужасни събития разтърсва мирния живот на Хълма на Беран, донася смърт и опустошение и развихря чудовищни сили. За пореден път великите владения на Тембрия са застрашени… И нищо никога вече няма да е същото.

Кралица на бурите (Реймънд Фийст)
Кралица на бурите
Реймънд Фийст
Откъс

1.

Ловуване и

неочаквана среща

Звукът от скършена под крака клонка накара сръндака да вдигне рязко глава, както пасеше, ушите му се размърдаха, докато се озърташе, търсейки източника на шума. Ноздрите на животното се раздвижиха, докато душеше във въздуха.

Хава замръзна, с лъка наполовина в готовност. Не искаше да стряска младия самец. След миг душене във въздуха сръндакът започна бавно да се отдалечава. Хава се озърна крадешком към Моли Боуман1, която на свой ред я погледна и с кимване с глава ѝ даде знак, че трябва да се премести вдясно от нея, после с повдигане на брадичката посочи на Хава да продължи да дебне сръндака.

Всичко това бе ново за момичето от Коалтачин: родните ѝ острови нямаха гори като тази. Тук дърветата бяха толкова много по-високи; дънерите бяха огромни в сравнение с по-малките пинии, балсамови дръвчета и ели, осеяли сравнително малките планини на островите. Низините бяха разчистени още преди столетия за ферми и градини.

Запровира се между грамадните дъбове, като отбягваше широките букове с многобройните им корени и ниско надвиснали клони. Разбираше колко лесно може да се изгуби в тази гора. Този район с неговите преплитащи се гори, обрасли с гъсти дървета земи, хълмчета с долчини и задънени клисури бе наречен Дивите земи и някога беше бил убежище за дивашки племена и разбойници. Макар западната половина на района да беше относително мирна поради умиротворяването на владенията на фамилията Дюмарш през поколенията, все пак си бе наистина много диво място за преброждане. За момиче, отраснало в малки селца и училища на малки островчета, местността представляваше същински лабиринт, пълен с потенциално смъртоносни капани. Вървенето беше трудно; не можеше да вижда слънцето, а сенките бяха объркващи. Всичките хитрини, които знаеше как да намери пътя си от едно място до друго в градове, бяха безполезни в най-гъстата гора, на която някога се бе натъквала.

Дори миризмите бяха различни. Имаше една влажна землистост, насложена с нещо, което ѝ бе почти познато, нещо като сандалово дърво, но не. Друга нотка, по-цветиста, я подразни, почти като ябълка или круша, но не. Чуждата особеност на това място едновременно я интригуваше и плашеше.

Сръндакът започна да се отдалечава и Хава се озърна да види дали Моли вече се движи. Опитваше се да проследи животното колкото се може по-безшумно, като си даваше болезнена сметка, че в сравнение с Моли вдига достатъчно шум да подплаши половината дивеч в гората.

Хава харесваше Моли. От всички млади жени, които бе срещнала, откакто пристигна в Хълма на Беран, Моли беше във всяко отношение най-интересната. Другите до голяма степен бяха това, което бе очаквала с градски момичета, докато пътуваше, както и с момичетата, които бе познавала у дома, хора, затънали в ежедневната си скука, живеещи предсказуем живот. Служеха на фамилиите си, след това се омъжваха, преместваха се и служеха на съпрузите си. Или обслужваха много мъже като кръчмарки, дюкянджийки или курви.

Макар Хава да нямаше все още и двайсет, беше пътешествала, научила се беше да плава, беше убила човек с камък и беше виждала неща, за които тези жени не можеха и да сънуват, още по-малко да опитат. Беше наблюдавала отношенията им, но за нея лично те нямаха никакъв смисъл. Това, което ѝ бе най-трудно да разбере, беше сляпото им приемане на такова посредствено съществуване.

Откакто бе напуснала бащината си къща и се беше включила в класа в школата на майстор Фасария, Хава беше просто поредната ученичка, която изпъкваше, но за разлика от градските и селски момичета, които бе срещала, беше личност сама за себе си, не дъщеря или нечия съпруга.

Моли също така бе различна и знаеше някои неща по-добре от Хава. Хава можеше и да се прокрадне по тъмна уличка и да остане невидима, или да проникне в къща, без да вдигне шум, но в тази гора не беше нещо повече от едно непохватно дете. Не беше дори сигурна дали ще да може да се върне в градчето, ако я няма Моли.

И тогава осъзна, че Моли я нямаше. Лека тревога я жегна в стомаха – първият намек за страх. Трябваше да го пренебрегне, за да не доведе до паника. Мигновено приложи част от детското си обучение, за да не позволи на въображението си да се развихри и да я доведе до лош избор.

Прецени местоположението си. Какво щеше да направи в един град? Започна да търси нещо, което да прави това място уникално. Виждаше само дървета! Укорен глас отекна от паметта ѝ, на старшия на екипа на име Хилсбек: „Гледаш, но не виждаш. Научи се да виждаш!“.

Огледа се още веднъж и видя, че има едно дърво с дълбоки резки в кората, на височината на гърдите ѝ, все едно някой бе използвал нож или трион – и тогава спря. Вляво от дървото имаше пън, може би от отсечено, а може би и от паднало самичко дърво. Не знаеше, но беше стар, обрасъл с някакви растения.

Набързо различи още подробности: малка скална издатина вдясно от нея; полупрекършен клон, провиснал от многото разперени клони, образуващи нещо като балдахин зад нея. След миг вече беше сигурна, че ако се наложи да се върне, ще разпознае това място.

Въртеше се, за да направи всяка подробност незаличима в ума си, когато чу Моли да казва:

– Идваш ли?

Погледна в посока на гласа и едва успя да различи Моли между две дървета, израсли близо едно до друго. Хава затича леко напред, заобикаляйки дърветата, и тогава зърна смътно движение зад Моли.

Без колебание изпъна лъка и стреля, отпращайки стрелата покрай шията на Моли. Звукът от улучилата стрела и леко изпръхтяване бяха последвани от тишина. Моли не трепна, нито издаде изненада дори, а се обърна да види по какво е стреляла Хава.

После се извърна към нея.

– Дано да си видяла, че наистина е сърна, а не някой глупак, облякъл жакет от сърнешка кожа!

Хава се усмихна.

– Не помислих за това.

Закрачи уверено през дърветата, като на два пъти заобиколи разни храсти и дънери. Стигна до падналото животно, клекна и видя, че все още е живо, макар и повалено от стрелата. Дишаше рязко и плитко.

Моли дойде при нея и с бързо движение преряза гърлото на сръндака.

– Най-добре да го отървем от мъчението. – Клекна и добави: – Добър изстрел. – Озърна се назад. – Имаше може би една стъпка видимост през пет, че и шест дървета?

– Зърнах движение и стрелях. – Сви рамене.

Моли смъкна торбата от рамото си и извади от нея друга по-голяма.

– Не хабим нищо – каза на Хава. После извади намотка въже и след няколко мига сръндакът висеше от един клон. След като изкорми животното, тя прибра карантията в торбата и я затегна. Връчи я на Хава. – Някой може да поиска черния дроб или бъбреците за пай, а Джарман ще ми даде няколко петака за останалото, за прасетата му.

– А ще го одерем ли? – попита Хава.

– Като се върнем в градчето.

Моли сряза въжето, смъкна сръндака с помощта на Хава – макар че според Хава едва ли имаше нужда от нея – и метна с лекота трупа на рамото си.

Щом Хава вдигна торбата, Моли попита:

– Къде се научи да стреляш така?

Почти без да мисли, Хава се поддаде на навика да лъже за миналото си и отвърна:

– Баща ми ни научи всички. Бях най-голямата, тъй че имах повече време да се уча. – Помълча, след което добави: – Всички се научихме.

Моли не каза нищо няколко крачки, а после попита:

– Не си ловувала много, нали?

– Малко – бързо отвърна Хава, усетила накъде тръгва разговорът. – Там, откъдето идвам, е различно. Ние нямаме такива гори.

– О? – възкликна Моли с нескрито любопитство.

– Моето семейство живееше на един остров… – Спря, понеже се сети, че не знае дали Моли е говорила с майстор Бодай, когато той бе минал през Хълма на Беран в ролята си на търговец на коне, още преди Хава и Хату да дойдат, за да купят изгорелия хан, над чието възстановяване Хату се трудеше, докато тя ловуваше с Моли. Версията тогава беше, че нейният „баща“ е търговец на коне.

Хава продължи разказа си, като си отбеляза наум да поговори с Хату, щом останат сами, за да могат да съгласуват лъжливата си версия за миналото.

– Островът беше малък, но понякога идваха пирати и грабители. Малко ценности имахме, тъй че рядко ни безпокояха, но понякога взимаха храна и, ако могат, пленници, за да ги насилват или продадат в робство. Тъй че всички се учехме на стрелба с лък. Награбвахме каквото можехме и тръгвахме към хълмовете, като оставяхме зад себе си достатъчно, за да не рискуват разбойниците да ни преследват. Всички в селото го правеха.

Моли я погледна.

– Попитах, защото си много добра – или имаш късмет – в стрелбата, но като че ли си напълно объркана в гората.

– Напуснахме острова, когато бях малка – каза Хава, което си беше близо до истината. Беше едва на седем години, когато я пратиха в школата на Фасария. – Търговията с коне… трябва да можеш да се отбраняваш. Татко не обичаше да плаща за охрана… – Сви рамене и прекъсна обяснението си. Едно от нещата, на които я бяха учили в подготовката ѝ, бе да не споделя ненужно твърде много информация. Това правеше поддържането на фалшива версия по-трудно. Смени темата. – Признавам, че тъкмо те бях изгубила за малко от поглед и се чудех как ще се върна в града.

– Повечето момичета от града биха се изгубили бързо… а и доста от момчетата също. Бях единствено дете, тъй че баща ми ме взимаше на лов, въпреки че майка ми се ядосваше. Опитвах се да науча нещата, на които майка искаше да ме научи, готвене, печене и така нататък.

Хава я настигна и закрачи с нея, а Моли продължи:

– Научих го донякъде. Мога да изпека прост хляб, да сготвя нещо. Не мога да направя… как им викаха… консерви, да. Това не го мога добре. Наскоро отворих един буркан, който бях заделила, и беше гадно. – Засмя се тъжно. – Изобщо не осъзнавах колко много знаеше майка ми, чак докато тя не умря.

Хава се замисли за миг над това. Самата тя не бе имала високо мнение за майка си, жена непрекъснато изтормозена от нуждите на четиримата ѝ по-малки братя и сестри, когато тя напусна дома. Като дете винаги бе приемала усилията на майка си като нещо дадено. После, докато беше в школата, тези нужди бяха поети от матроните, от бърсането на нослета и дупета до грижите за рани и отоци, а понякога и да се утеши разплакано дете, докато децата се научеха да не плачат.

Отвърна:

– Майка ми…. Загубих я преди да съм станала на седем. Всъщност не помня много за нея…

Моли леко се извърна да я погледне, после отново насочи вниманието си натам, накъдето вървяха.

– Виждаш ли онази падина пред нас?

– Да.

– След мен – нареди Моли, видимо необременена от тежкия сръндак, който носеше на раменете си, и като стигнаха падината, каза: – Това дере е издълбано от водата, когато вали. Гледаш накъде е текла. Ако се изгубиш в гората, търси поток и го последвай надолу. Има река от другата страна на пътя, който фамилията на барона проправи тук преди години, и ако тръгнеш по някое дере, ще те заведе до онзи път. Завий надясно и за по-малко от час ще си се върнала в Хълма на Беран.

– Щом има път наблизо, защо не вървим по него?

Моли се изсмя.

– Пътища означава хора. Хора означава, че животни прекосяват само нощем, когато няма хора. – Посочи с брадичка наляво и добави: – Онова там е диря на дивеч. Виждаш ли как е утъпкал земята и камъните?

Хава кимна.

– Проследяваш дирите, за да намериш дивеч или вода. – Моли се ухили. – Много си добра с лъка. Скоро ще ловуваме отново и ще те понауча на още неща за гората.

– Ще ми хареса – отвърна Хава.

Моли пристъпи напред и замръзна. Хава застина до нея секунда по-късно – тренировката ѝ инстинктивно надделя така, че да е в готовност за предстоящото. Пусна торбата с карантията, безшумно измъкна стрела от колчана на бедрото си и я постави на тетивата.

Моли смъкна трупа на сръндака на една малка плоска скална издатина и пусна до него торбата от раменете си. После издърпа стрела от колчана си и кимна одобрително на Хава, която вече бе готова за евентуалната опасност.

Хава не помръдваше и чакаше указанията ѝ. Моли кимна в посоката, накъдето искаше да продължат. Хава я последва, озъртайки се през рамо да види дали някой ги следи – стар градски навик.

Моли се движеше уверено и Хава усети от позата ѝ и сдържаните ѝ движения, че е готова за бой, макар предпазливостта ѝ да подсказваше също така, че не го търси.

После чу какво бе накарало Моли да се разтревожи. Приближаващи се ездачи. Тропотът на копитата се усилваше. Моли тръгна надолу по склона, след това се приведе.

Хава клекна до нея и видя, че дърветата свършват на десетина крачки напред, а отвъд тях беше пътят. След няколко мига ездачите се появиха. Яздеха в лек галоп, ход, предназначен да се покриват дълги разстояния, без конете да се съсипят. Щом подминаха, мъжът в челото вдигна ръка и дръпна юздите и конете забавиха до раван.

Щом се скриха от поглед, Моли се изправи и каза:

– Хайде.

– Ще ги последваме ли? – попита Хава. – Ами сръндакът?

Моли метна лъка си през рамо.

– Мършоядите вече са му хвърлили око. Има още сърни за лов. – Посочи към пътя. – Това е по-интересно.

– Отряд наемници на път към Порт Колос е интересен?

– Видя ли как забавиха по команда? – попита Моли.

– Да.

– Не са наемници. Войници, преоблечени като наемници. Яздят в строй и забавиха по даден знак. Добре обучена конница.

Хава се укори наум. Трябваше да е забелязала това.

– На барона?

– Ако завият на юг, са на барона.

– Ако не, са на някой друг.

– Интересно ли е?

Хава кимна. Изражението ѝ издаде съгласие с мнението на Моли.

– Много.

Моли закрачи бързо по пътя, а щом Хава я застигна, двете затичаха.

Успяха да се задържат близо зад ездачите, за да могат да ги чуват, докато предрешените като наемници войници продължаваха в лек раван, а жените редуваха бързия ход с тичане. Щом тропотът на конските копита спря, Моли се обърна към Хава и ѝ даде знак да влязат сред дърветата и да продължат да следят скрити.

След като повървяха няколко минути покрай пътя, Хава зърна ездачите през дърветата. Двете млади жени се отдръпнаха още малко нагоре по склона, ниско присвити зад храсти и нападали дървета. Когато баронът се бе разпоредил пътят да се разчисти, повечето неприбран дървен материал – най-вече купища клони и по някой прогнил дънер – бяха просто махнати от пътя и бяха струпани от двете му страни, което осигуряваше удобни места за засада или шпиониране.

Моли се присви, опря буза до бузата на Хава и тихо попита:

– Какво мислиш?

Хава огледа как се организираха ездачите: двама хранеха конете от торби със зоб, докато четирима други стояха в кръг и обсъждаха нещо. Един се върна назад по пътя, явно за да види дали някой ги следва.

– Имат среща с някого – каза Хава.

– Как разбра?

– Ако просто спират, за да отморят конете, щяха да ги карат бавно и да ги нахранят чак после, когато стигнат до града. Не знаят колко дълго трябва да чакат онзи, който ще се среща с тях, и не искат конете да са гладни и изнервени, ако се наложи да се задържат. Ако беше нещо друго, щяха да продължат до града или да намерят някое място да ги оставят да пасат.

Моли повдигна вежда въпросително.

Хава се ухили.

– Баща ми е търговец на коне, нали?

Моли отвърна на усмивката.

– И сега?

– Чакаме – каза Хава и Моли кимна.

Хава беше изтърпяла достатъчно упражнения в наблюдаване като част от обучението си, тъй че надви подтика си да се унесе в безразборни мисли: многото останали без отговор въпроси за различните избори, които предстояха – ако не скоро, то рано или късно. За верността ѝ към Съвета на Коалтачин и годините, прекарани с Хату – и изгубения им приятел Донти, – които влизаха в конфликт. Бореше се понякога с това, като предпочиташе повечето пъти да го изтласка настрани, примирена, че когато дойде време да избере между живот на приятелство и любов и чувство за дълг, насаденото от детството ѝ ще направи този избор.

Вместо това насочи вниманието си към войниците долу край пътя, като се стараеше да види колкото може повече, без да я видят. Моли се беше оказала права: тези мъже бяха слаба имитация на наемнически отряд. Беше виждала много такива в пътуванията си и те в най-добрия случай представляваха мърлява пасмина, снаряжени със събрани от кол и въже броня, оръжия, седла и коне. Мъжете долу бяха с дрехи, които не приличаха на униформа, но всички бяха прекалено чисти, не се нуждаеха от кърпене и явно бяха малко износени. По-издаващото беше, че всички носеха едни и същи ботуши, а конете имаха еднакви такъми. Беше убедена, че ако се приближи да огледа, мечовете и лъковете им ще са еднакви. Това беше отряд войници, ако човек отделеше няколко мига да ги огледа внимателно, и то не просто какви да е войници – защото гарнизонните войници имаха разлики в бронята, оръжията и ботушите. Тези бяха лични войници на благородник, най-добрите от войската му, която и да беше тази войска.

– Защо са толкова много? – прошепна Моли.

Хава сви рамене.

– Може би ще разберем.

Двете млади жени зачакаха мълчаливо, докато мъжете стояха лениво и се сменяха от време на време, за да не се разпръснат конете от пътя, след като храненето беше приключило. Хава знаеше, че рано или късно конете ще имат нужда от вода, и тихо попита:

– Колко е далече до вода?

Моли посочи към пътя и оттатък него.

– Натам. Не е далече.

– Скоро ще им потрябва вода да напоят конете – каза Хава.

Моли кимна.

Както беше предсказала Хава, двама от войниците отведоха половината коне към рекичката, течаща северно от пътя, а скоро след това се върнаха и отведоха другите.

Времето течеше бавно. Щом слънцето се сниши, последните напоени коне се върнаха.

Хава се наведе и прошепна:

– Виждаш ли онези двамата, застанали малко по-настрани?

Моли насочи вниманието към посочените двама. Единият беше висок, войник, ако се съдеше по осанката му, но другият беше нисък, явно слаб под тежкото наметало. Хава прошепна:

– По-ниският не е войник, но високият – водачът им – изглежда почтителен към него.

– Как разбра?

Хава отново се върна към версията, която си бе съчинила.

– Татко ми рано ме научи да изучавам хората; търговците на коне трябва да знаят с какви хора се пазарят, дори и ако са непознати. Учиш се да гледаш кой припва да изпълни заповеди или лицата им, ако им се каже нещо.

Сякаш за да потвърди наблюдението ѝ, високият мъж кимна и каза нещо на другите, а те веднага се захванаха да натъкмят конете и да се приготвят скоро да ги яхнат.

– Идва някой – каза Моли.

Още щом го каза, Хава чу тропот на копита и пред погледите им се появи ездач, следван от войника, който се бе върнал по пътя. Ездачът скочи от коня си и кимна за поздрав на двамата. Високият се отдръпна и остави ниския и новодошлия да поговорят насаме.

– Виждала съм го този – каза внезапно Хава.

– По-тихо!

Хава се укори наум, че бе позволила мигът на изненада да наруши дисциплината ѝ.

– Кого? – попита Моли.

– Мъжът, който дойде току-що. Дойде в хана преди два дни, търсеше стая. Хату каза, че ремонтите не са свършили съвсем, и го отпрати.

Тъй като ханът „Трите звезди“ беше все още в ремонт, пътниците често търсеха други квартири, прибягваха към по-малки ханчета и дори селските плевници. Ханът им до утре щеше да е в достатъчно добро състояние, за да предложи на пътници място да отседнат, беше ѝ казал Хату.

– Познаваш ли го? – прошепна Моли.

– Просто пътник. Не обърнах внимание, след като само попита за стая.

– Приготвят се – каза Моли.

– За какво?

– Да тръгнат. Виж.

Ездачите вече оглеждаха конете, стягаха сбруи, пробваха юзди, затягаха дисаги, преди да поемат отново.

– Трябва да тръгваме – каза Хава и запълзя нагоре по склона.

Моли пое с нея и след като прехвърлиха рида и се запътиха надолу по полегатия склон към Хълма на Беран, я попита:

– Какво според теб беше всичко това?

– Нищо добро – каза Хава.

– Да кажем ли на Деклан?

– Какво да му кажем? Че един мъж, придружаван от войници, маскирани като наемници, се срещна с мъж, който дойде в града преди два дни и се… – Хава сви рамене. – Какво? Душеше из града?

И почти едновременно двете казаха:

– Трябва кажем на Деклан.

– Ти му кажи, когато се върнем – рече Хава. – Той те познава по-добре, а аз трябва да… – За малко щеше да каже „да предупредя Хату“, но се овладя. – Трябва да кажа на Хату да внимава с тези, които може да се отбият в хана.

Продължиха и след малко Хава осъзна, че вече знае къде са, а после звуците на града стигнаха до тях, понесени от следобедния вятър. Щом наближиха, открои звука от чук и се усмихна.

Други новини

Последни новини

Доц. Наталия Киселова: Остава привкус за политизиране на Конституционния съд

"Остава привкус за политизиране на Конституционния съд, защото колективеният орган решава предимно политически проблеми, заяви доц. Наталия Киселова в ефира на БТВ.

Тагарев: В САЩ обсъдихме разполагането на ПВО и противокорабни ракети у нас

„Обсъждах в САЩ възможностите за разполагането на съюзнически противовъздушни и брегови противокорабни ракетни комплекси за усилване на отбранителните способности на България“. Това...

Нетаняху: Израел няма да спре офанзивата, докато не осъществи целите си за унищожаване на „Хамас“

Израелският премиер Бенямин Нетаняху публично отхвърли натиска на Съединените щати за палестинска държава. На пресконференция, излъчена по националната телевизия,...

Ракети бяха изстреляни от Газа към Южен Израел

Ракети бяха изстреляни снощи от Газа към Южен Израел. В отговор израелските сили за отбрана съобщиха, че са унищожили...

Вили Лилков: Няма управляващи и опозиция в СОС – търсим начин да започнем работа

В момента няма управляващи и опозиция в СОС - ние търсим разумно мнозинство, което казва, че общинският съвет трябва да започне работа,...