Неиздаваната досега книга от Тери Пратчет „Науката от Света на Диска“ ни превежда през историята на собствения ни свят по неподозиран начин – през погледа на група магьосници от Света на Диска.
По книжарниците вече можете да намерите „Науката от Света на Диска“ от Тери Пратчет – неиздавано преди попълнение за библиотеката на всеки, който обича Света на Диска, но същевременно иска да научи едно-две неща и за собствения ни свят, в съавторство с учените Иън Стюарт и Джак Коен.
В една далечна галактика… съществува малка кръгла планета. Тя се състои предимно от разтопена, горяща лава, която изгаря всичко за частици от секундата, а няколко километра над повърхността ѝ я е обградил такъв вакуум, че направо може да ти изсмуче въздуха от костите. По повърхността ѝ щъкат малки двукраки твари. И доколкото им е известно, са единствените форми на живот, които могат да говорят и да пишат в цялата Вселена. Кой може да измисли подобна история, ако не някое много развинтено въображение?
Магьосниците в Невидимия университет не са известни особено с въображението си – най-вече Архиканцлер Ридкъли, който никога не разбира какво му говорят преподавателите по Невидими писмена за глупости като континууми, кванти и паралелни вселени. Но когато авария в Крилото за високоенергийна магия едва не унищожава Света на Диска, насред Анкх-Морпорк се ражда цяла нова миниатюрна вселена. В нея няма и следа от магия и малката синя планета виси насред нищото благодарение на… ами, благодарение на неща като физика, вместо на гърба на огромна костенурка и четири слона. Което си е объркващо, както и да го погледнеш.
Докато магьосниците наблюдават бясното развитие на малката планета и преминават през бурната еволюция на геоложките периоди, Светът на Кълбото се развива пред очите ни.
Колко още неща не знаем за собствения си свят? Защо за някои хора е по-лесно да повярват, че Земята е плоска? Защо толкова много хора твърдят, че са отвличани от извънземните? А това свързано ли е по някакъв начин с измирането на динозаврите? Как е станало така, че същите части от мозъка ни, които навремето са ни пазели от дебнещ в храстите хищник, сега са се превърнали в причината, заради която можем да четем романите на Тери Пратчет – и да се забавляваме искрено с тях?
В издадената за пръв път на български книга Пратчет ни разказва история на два свята – един, в който съществуват вещици, магьосници и малки богове, и друг, в който хаотично блъскащите се частици са се подредили така, че да създадат динозаври и космически кораби. Всъщност втората история може би вече ви звучи познато.
„Науката от Света на Диска“ е същинска енциклопедия на познанието за нашия собствен свят и странните му правила, оцветена с легендарното чувство за хумор на любимия на поколения сър Тери Пратчет.
Из „Науката от Света на Диска”
Тери Пратчет
в съавторство с Иън Стюарт и Джак Коен
1.
ДЕЛЕНЕТО НА ТАВМА
Има неща, за които не бива да се пита. Но всеки път се намира кой да попита.
– Как работи? – попита Архиканцлер Муструм Ридкъли, ръководителят на Невидимия университет.
Пондър Стибънс ненавиждаше този въпрос почти толкова, колкото въпроса „Колко ще струва?“. Това бяха два от най-трудните въпроси, с които може да се сблъска един изследовател. Пондър де факто отговаряше за магическите разработки в Университета и с всички сили се опитваше да избягва подобни въпроси, особено този за финансирането.
– По доста сложен начин – реши да каже накрая.
– Аха.
– А мен ме интересува – намеси се Старшият наставник, – кога ще си получим игрището за скуош обратно.
– Но ти никога не играеш на него, Старши наставнико – отбеляза Ридкъли, като вдигна поглед към извисяващото се над главите им черно съоръжение, което вече заемаше средата на стария университетски двор. (Магическият или „истински“ скуош няма почти нищо общо с високоскоростната сауна, практикувана на всички други места. Магьосниците не виждат смисъл в това да се движат бързо. Топката се удря с лениви движения. Но в пода и стените на игрището са вградени определени магически смущения, така че стената, в която се удря топката, не е непременно същата стена, от която рикошира след това. Пондър Стибънс едва по-късно си даде сметка, че наистина трябваше да се съобрази с този фактор. За една магическа елементарна частица няма нищо по-вълнуващо от преживяването да срещне самата себе си, докато се връща от срещуположната посока.)
– Някой ден може да ми се прииска да поиграя. И държа да отбележа, че ще ми бъде адски трудно с това нещо по средата. Ще се наложи да пренапишем всички правила на играта.
Снегът навън продължаваше да се трупа по первазите на високите прозорци. Тази зима постепенно се превръщаше в най-дългата от незапомнени времена – все по-буквално, защото незапомнените времена непрекъснато се увеличаваха, докато по-възрастните граждани се предаваха на хода на времето. Студът беше проникнал дори в дебелите и древни стени на самия Невидим университет, за всеобщо раздразнение и притеснение на преподавателите. Магьосниците могат да понесат безкрайно много лишения и неудобство, стига сами да не са подложени на тях.
И така, най-сетне проектът на Пондър Стибънс беше одобрен. Беше очаквал този момент от три години. Увещанията му, че деленето на тавма ще разшири границите на човешкото познание, бяха останали нечути; магьосниците смятаха, че разширяването на границите на каквото и да било по същество прилича на вдигането на много голям, хлъзгав камък. Твърдението му, че деленето на тавма може значително да увеличи общото количество на човешкото щастие, беше посрещнато с отговора, че всички бездруго изглеждат достатъчно щастливи.
Накрая беше достигнал до аргумента, че деленето на тавма ще произведе огромни количества сурова магия, която много лесно може да бъде преобразувана в евтино отопление. Това свърши работа. Академиците не се палеха по въпроса за стойността на знанието само по себе си, но горяха с жарки пламъци по въпроса за добре отоплените спални помещения.
На внезапно отеснялото игрище за скуош се появиха и други старши магьосници, за да огледат новото нещо на него. Архиканцлерът извади лулата си и разсеяно почука с нея по матовата му черна стена, за да изтърси пепелта.
– Ъ-ъ… моля Ви да не правите това, сър – каза Пондър.
– Защо не?
– Защото може да има… може да… има вероятност да…
Пондър замълча за миг, после каза:
– За да е по-чисто, сър.
– Аха. Прав си. Значи, не искаше да кажеш, че цялото това нещо може да експлодира, така ли?
– Ъ-ъ… не, сър. Ха-ха – каза нещастно Пондър. – Ще трябва много повече от това, сър, за да…
Чу се фрас, когато една топка за скуош рикошира от стената, удари се в обшивката и изби лулата на Архиканцлера от устата му.
– Ти беше, Декане – заяви обвинително Ридкъли. – Честно, никой от вас дори не беше обърнал внимание на това място години наред, а сега изведнъж всички искате да… господин Стибънс? Господин Стибънс?
Той побутна малката купчинка, на която се беше свил отговорникът за магическите разработки в Университета. Пондър Стибънс леко се отпусна и надникна между пръстите си.
– Според мен наистина ще е по-добре да престанат да играят скуош, сър – прошепна той.
– Съгласен съм. Няма нищо по-неприятно от потен магьосник. Престанете, колеги. И елате по-близо. Господин Стибънс ще ни направи презентация.
Архиканцлерът се обърна към Пондър Стибънс и го изгледа доста строго.
– И тя ще бъде много информативна и интересна, нали, господин Стибънс? Сега ще ни каже за какво е похарчил 55 879 анкх-морпоркски долара и 45 пенса.
– И защо е съсипал едно съвсем прилично игрище за скуош – добави Старшият наставник, като почука по стената на нещото с ракетата си за скуош.
– И дали е безопасно – обади се Деканът. – Според мен не бива да се бъркаме във физиката.
Лицето на Пондър Стибънс се изкриви от болезнена гримаса.
– Уверявам Ви, Декане, че вероятността някой да загине от… ъ-ъ, реакторната машина, е дори по-голяма от вероятността да го блъснат, докато пресича улицата – каза той.
– Наистина ли? Е, в такъв случай… добре.
Пондър обмисли импровизираното изречение, което беше произнесъл току-що, и взе решение – предвид обстоятелствата – да не се поправя. Разговорите със старши магьосници бяха като строежа на къщичка от карти; ако човек успееше да направи така, че каквото и да било да се задържи, просто трябваше внимателно да изпусне дъха си и да продължава нататък.
Пондър беше разработил една малка система, която наричаше – само пред себе си – „магьосническа измама“. Казваше си, че го прави за тяхно добро. Нямаше смисъл да казва всичко на началниците си; те бяха заети хора и нямаха нужда от обяснения. Нямаше смисъл да ги обременява по този начин. Онова, от което имаха нужда, бяха кратки историйки, които да могат да схванат, а после да го оставят на мира и да не се тревожат повече.
Беше накарал студентите си да направят малък подиум от другата страна на игрището за скуош. До него имаше терминал на Хекс, мислещата машина на университета, а от терминала се точеха тръби, които минаваха през стената и влизаха в съседната постройка на Крилото за високоенергийна магия (ВЕМ). А до терминала имаше пиедестал с един много голям червен лост, на който бяха завързали розова панделка.
Пондър погледна бележките си, а после огледа събраните преподаватели.
– Хм… – започна той.
– Тук някъде трябва да имам бонбон за гърло – каза Старшият наставник, като се потупваше по джобовете.
Пондър отново погледна бележките си и го завладя ужасяващо чувство за безнадеждност. Осъзна, че беше в състояние много добре да обясни тавмичното делене, но само ако слушателят вече знаеше всичко за него. В случая със старшите магьосници щеше да му се наложи да обяснява значението на всяка дума. Включително думи като „но“ и „със“.
