„Джони грабна пушката“ от Долтън Тръмбо е една от първите антивоенни книги – предупреждение към човечеството.
Светът все още не се е възстановил от травмите на Първата световна война, когато носителят на „Оскар“ Долтън Тръмбо пише разтърсващия роман „Джони грабна пушката“. Една от първите антивоенни книги, превърнала се в безпощадна критика на безмилостните и жестоки времена, в които потъват животите на милиони невинни, този роман вдъхновява няколко поколения творци, включително и баладата „One” на „Metallica”.
След близо 40 години отсъствие на родния пазар и в разгара на войната в Украйна безсмъртната творба на Тръмбо се появява отново в ново луксозно издание с твърди корици и в приковаващото оформление на талантливия Дамян Дамянов.
Смазваща в своята откровеност, „Джони грабна пушката“ рисува уродливия портрет на войната през живота на обикновен човек, оказал се на границата между живота и смъртта.
Първата световна война започва „като летен фестивал – с издуващи се рокли и златни еполети“. Многохилядни тълпи аплодират от тротоарите, докато „накичени имперски височества, светлейшества, фелдмаршали и други подобни глупци“ дефилират из столиците на Европа начело на бляскавите си легиони.
И в тези времена на „щедрост и великодушие“ едно момче оставя майка си и сестрите си, за които се грижи, за да се отправи към фронта в защита на родината и да загуби толкова много…
Защото Джо е ранен. Неговата храна месеци наред са били шрапнелите и барута. Но вече не може да вкуси дори и тях. Останал глух, сляп, ням, без ръце и крака, за Джони светът е далечен и чужд. Останал без живота, за добрия Джони и смъртта е недостъпна.
А войната чака със зейнала паст, в която да потънат още милиони съдби. И бъдещето на цялото човечество.
Историята на Джони – от невинността му в предвоенния живот, през военните ужаси и осакатяването, до нравственото възраждане и окончателното му жизнеутвърждаване – всъщност се превръща в историята на съзряването на ума.
„Джони грабна пушката“ от Долтън Тръмбо е оцелелият дух на „девет милиона трупа по-късно“ на „последната романтична война“. Роман, който поставя на прицел света палач, превръщащ човешките мечти в инструмент на насилието и абсурда.
Из „Джони грабна пушката“ от Долтън Тръмбо
I
Да можеше телефонът да спре да звъни. Не стига че ти е зле, ами и телефон да ти звъни по цяла нощ на главата. Боже, колко му е зле. И причина¬та съвсем не е в киселото им френско вино. Човек не може да изпие толкова от него, че да му се по¬дуе така главата. Стомахът му се бунтува, бунту¬ва, бунтува. Хубава работа, никой да не отговаря. Телефонът сякаш звъни в стая широка около хиля¬да мили. И главата му е широка хиляда мили. По дяволите телефонът.
Този проклет звън е сигурно на другия край на света. Трябва да върви няколко години, за да го до¬стигне. Звъни, звъни, звъни – по цяла нощ. Може би някой иска нещо лошо. Телефоните не звънят току-така през нощта. Чудно защо не му обръщат внимание. Как могат изобщо да се надяват, че той ще отговори? Той е уморен и главата му е страш¬но подута. Дори цял телефон да пъхнат в ухото му, няма да го усети. Сякаш е пил динамит.
Защо никой не вдига тоя ужасен телефон?
– Здрасти, Джо. Първият в средата.
Ето го, страшно му е зле, а той като последен глупак си проправя път през нощната товарителни¬ца към телефона. Толкова е шумно, че просто няма как да се чуе такъв слаб звук като телефонен звън. И все пак той го бе чул. Чул го беше над трясъка наопаковъчните машини и тракането на конвейерите, над воя на ротативните фурни горе, над тропота при издърпването на металните каси за хляб, над бръмченето на моторите в гаража, изпробвани за сутрешната работа, и скърцането на количките, ко¬ито се нуждаеха от смазване, и защо, по дяволите, никой не ги беше смазал?
Той тръгна надолу по средната пътека между металните каси, в които хвърляха хляба. Пропра¬вяше си път сред разхвърляните колички и кутии, смачкани картони и късове от самуни. Момчетата го гледаха. Разпознаваше едно по едно лицата им, докато плаваха край него по пътя му към телефона. Холандеца и Малкия холандец, и Беличкия, дето го застреляха в гърба, и Пабло, и Руди – всичките момчета. Гледаха го странно, като минаваше по¬край тях. Може би защото вътрешно се страхуваше и го показваше. Стигна до телефона.
– Ало.
– Хайде, сине. Идвай си вече у дома.
– Добре, мамо, веднага тръгвам.
Той влезе в кабинката с голямото предно стък¬ло, откъдето Джоуди Симънс, нощният надзирател, следеше внимателно работата на момчетата си.
– Джоуди, трябва да си ида. Баща ми току-що е починал.
– Починал? По дяволите, момче, та това е ужасно. Разбира се, бягай, момче. Руди! Хей Руди, вземи един камион и закарай Джо у тях. Старецът му – баща му, току-що е починал. Хайде, момче, върви си. Ще накарам някой да те замести. Лоша работа, момче. Върви си у дома.
Руди се забърза. Навън валеше дъжд, защото беше декември и Лос Анджелис очакваше Коледа. Гумите на камиона свистяха по мокрия паваж. Беше най-тихата нощ в живота му – само гумите свистяха, а шумът от мотора на форда отекваше в опустелите сгради по безлюдната улица. Руди наистина бърза¬ше. Нещо в задната част на камиона тракаше равно¬мерно и ритмично, независимо от това колко бързо се движеха. Руди караше и мълчеше. На излизане от Фигроа минаха покрай масивни стари къщи, после край по-малки къщи и малко по-нататък, към южния край на града, Руди спря колата.
– Благодаря, Руди. Ще ти се обадя когато всич¬ко свърши. Ще се върна на работа след няколко дни.
– Разбира се, Джо. Няма нищо. Лоша работа. Съжалявам, лека нощ.
Оборотите на форда намаляха. После моторът му изръмжа и той се плъзна килнат на една страна надолу по улицата. Покрай бордюра плаваха меху¬ри. Дъждът здравата плющеше. Той спря за миг да си поеме дълбоко дъх и се запъти към вкъщи.
Живееха малко над гаража зад една двуетаж¬на къща. За да стигне до дома, той се спусна по една тясна автомобилна алея, която свързваше две много близко разположени сгради. В алеята беше тъмно. Водата от двата покрива се изливаше там и се стичаше на големи локви, като кънтеше сякаш я наливат в цистерна. Обувките му жвакаха във во¬дата. Щом отмина, той видя запалени светлини над гаража. Отвори вратата. Лъхна го горещ въздух, наситен с миризмата на сапуна и на ароматизира¬ния спирт, с който къпеха баща му, на пудрата, с която след това го ръсеха, за да надвият раните от залежаване. Всичко беше много тихо. Той се качи на пръсти по стълбите с мокрите си и все още жва¬кащи обувки.
Баща му лежеше мъртъв във всекидневната с дръпнат върху лицето чаршаф. Той боледуваше отдавна и го държаха там, защото в остъклената веранда, която служеше за спалня на родителите и сестрите му, ставаше силно течение.
Джо пристъпи към майка си и я докосна по ра¬мото. Тя плачеше много силно.
– Повика ли някого?
– Да, ще дойдат всеки момент. Исках да ги из¬превариш.
По-малката му сестра още спеше в остъклената веранда, докато по-голямата – само тринадесетго¬дишна – се бе свила в един ъгъл на кълбо в халата си и тихо хълцаше. Загледа се в нея. Плачеше като жена. Не беше забелязал, че всъщност е пораснала. Расла бе, без той да усети до момента, когато я видя да плаче, защото баща ѝ бе умрял.
На външната врата се почука.
– Ето ги. Да отидем в кухнята. Така ще е по-добре.
