Десетки документи в архивите на Държавна сигурност, МВР и разузнаването на БНА разказват за движението на българските горяни през първите години на тоталитаризма. Движение, което и до днес остава най-масовата и най-продължителната съпротива срещу комунистическите режими в Европа, но остава непознато сред широката общественост.
Именно то се оказва в центъра на шеметния дебютен роман на бившия разследващ журналист Тодор Господинов – „Швеге“ – внушителен и безкомпромисен разказ за комунистическия терор и абсурдния живот в България след 1944 г.
Една вечер и глава, размазана на паважа…
Животът на Божидар Сарафов може би щеше да протече различно, ако не беше онази вечер, в която брат му е пребит до смърт при уж неизвестни обстоятелства, докато пренася чували с бюлетини. Въпреки че е обещаващ студент по право и слушател на лекциите по физика във факултета, Божидар, когото от дете наричат Швеге, се присъединява към група горяни и се оказва впримчен в неравностойна битка с режима с множество лица и репресивен апарат, който първо удря, а след това пита.
А по неговия бурен път оживяват лагерите, шпионите, двойните агенти, предателствата, терорът, но и любовта….
Базирайки историята на редица истински събития – като атентата срещу Вълко Червенков, бягството на група българи с отвлечен самолет от летището в Бургас – както и през собствената си родова история, Тодор Господинов извайва със страст, хумор, а понякога и с гневна ярост скелета на болното и объркано време, люлеещо се между два коренно различни свята. А литературната измислица се оказва онова естетическо спасение, което омекотява бруталността на реалността.
В духа на „Власт и съпротива“ от Илия Троянов и „Когато капят кестените“ от Стефан Коспартов, „Швеге“ от Тодор Господинов преподава уроците на голямата история през съдбата на обикновения човек. На онези хора, останали безименни герои, опълчили се срещу лъжите на един жесток режим с единственото оръжие, което притежават – вярата в човека.
Премиерата на „Швеге“ ще се състои на 16 февруари от 18:30 ч., в Patches Blues Bar (бул. „Прага“ 23), където думите ще разбият стената с китарите на Васил Първановски и гласа на актьора Благой Бойчев. А модератор на събитието ще бъде писателят Захари Карабашлиев.
Входът е свободен, а повече актуални новини за събитието може да следите тук.
Из „Швеге“ от Тодор Господинов
Нямаше заспиване.
Вече не знаех срещу кого стрелях в съня си. По убийците на брат ми или по тези, които застреляха татко на фронта. Може би бях обречен да слугувам на същите, които го изпратиха на сигурна смърт край Драва-Соболч срещу хората, които го бяха научили да лети, или чаках подкрепа от онези, срещу които баща ми се би в небето, за да брани столицата ни. Същите, които сега ни бяха врагове при новите реалности и мои единствени възможни спасители. Разрушенията от бомбите им още личаха.
Направих си чай и извадих от тайника свитъците на Стареца.
Всеки ден беше едно и също – работа и бой. Вечерта дежурният бакар чукаше „сбор“ по парче релса, закачено с усукано арматурно желязо за сачака на кухнята. Излизаше отпред, почесваше се с дръжката на дървената лъжица зад ухото и желязото започваше да клянка пискливо.
С Теньо Доброволеца, който спеше в нашия ъгъл, се сблъскахме на изхода и с дребни стъпки се заизмъквахме с навалицата. Залагахме дали пък нашите дневални този път не са тръгнали по-рано. Дано не са пак последни, че не се знае ще има ли с какво да напълним котелките на бригадата. На Теньо не му се вярваше, че ще ядем нещо различно от бистра водица, спореше как онези в кухнята пресипвали само отгоре в баките на бригадите и хубавото оставало на дъното на казана за тях самите.
Въпреки всичко Теньо примляскваше до мене, докато говореше, явно беше спотаил поне малко надежда за добра порция. Пита ме дали съм разбрал, че предишната вечер след храна станал бой. Не бях. Аз ходих на лекар. Имаше поне 20 души преди мен. После на един приятел му беше дошъл колет и той ми даде да кусам малко кървавица.
Мълчахме.
Нашата бака беше вече пред бараката, когато излязохме. Супата миришеше на праз. Всеки ден едно и също и освен това беше малко. Бакарите и те не бяха виновни. Ние често ги хокахме, че не гледат каква храна вземат, ама и те носеха това, което им даваха. Нямаха избор. Така им разливаха, а ние все ги карахме да искат яденето в казана да се разбърква добре, преди да пълнят котелките на бригадата и да бъркат надълбоко с черпака.
Всеки си нареди тенекията на едно отъпкано място. Консервните кутии бяха много ценно нещо тук. За хиляда работи можеш да ги използваш. Освен да се сипва храната в тях, можеше да си направиш и кеч – сипваш газ, топваш един фитил, повдигнат с ламаринка, да не потъва, и ето ти осветление.
Ето, като погледнеш, и разливачът на бригадата разсипва с консервна кутия с дръжка от тясна летва, забита с пирон. Абе като истински черпак си беше. Освен това бях виждал патили лагеристи да ходят на работа с три кутии, потракваха им вързани през врата с пресукан канап. В едната ядяха, с другата – пиеха вода, а в третата ходеха по малка нужда, защото излезеш ли от строя на път за работа без позволение – автоматчиците стреляха на месо.
Един брадясал лагерист от другия край на бараката ме бутна, докато се навираше, за да види има ли мръвка!? Удъл-жих врат към сипаните канчета, плуваше и зеле в супата.
Вече беше разлята чорбата, но не можехме да се разберем кой днес трябваше да нарича яденето. Накрая избраха Професора, Кръстанов, защото било Кръстов ден днес. Аз бях наред, ама бях гладен и да не се разправяме – отстъпих, нека да е той. Наричането го правехме, за да няма кавги за храна.
Нареждахме тенекиените канчета на земята в две редици. Всички гледаха Кръстанов напрегнато, сега от него зависеше късметът им за по-хубава порция. Чакаха. Професора се обърна с гръб и започна да нарича канчетата. Първо – Станко, второ – Недьо, трето за Чорлавия…
Така си беше най-справедливо – посочваш ги по имена с гръб, за да не каже някой, че за един е хубаво, а за друг – не. Доброволеца мляскаше и ме питаше дали съм бил чул, че Иван Пирона от зебрите (политзатворници) бил обявил гладна стачка. Не знаех, но вече повече от 20 дни откак не бях го виждал и ме усъмни за нещо лошо. След работа лягах и заспивах. Изолирал се бях. Сигурно затова не бях разбрал. Малко ми оставаше да ми изтече наказанието и не исках да стават фалове за задръжка. Веднага го били откарали в карцера. Доброволеца кимаше наведен над кутията си, сърбаше и говореше. Те затова го били набутали в дупката, за да не научат хората за протеста, ама на него му бил казал Корифея. Него го пуснали снощи. Пирона не бил добре, разказал оня. Не се отказвал. Гладен стоял, треперел, но не отстъ1пвал. Припадал постоянно, а от устата му течала кръв и слюнка. Другите го вдигали и след малко – пак в калта, но бил жив.
Оставил канчето си на земята, Доброволеца си избърса устата с опакото на ръката и промърмори, че той бил железен, щял да се оправи, нали затова му викали Пирона. Един от бригадата се изкашля и каза, че не му бил прякорът за това, ами защото се хвалел, че можел с юмрук да забива пирони. Толкова як бил едно време.
Пирона си беше голям катил. Не се кривеше лесно. Предишния път, когато го пуснали от карцера, го изпратили в турската бригада, за да е изолиран. От 50 души само 5 – 6 долу-горе знаели български. Мюсюлманите, като го видели как изглежда след „операта“ и че едва диша, започнали да му помагат в работата, защото иначе, ако не изпълнел нормата, пак обратно щели да го върнат. Отделяли от своя залък, по 150 грама хляб им давали, но Пирона ми разправяше как един ден 62-годишният бай Хасан му протегнал ръка с цялата дажба от хляб и му подал да го вземе, като го нарекъл с турското „чоджум“ („момче“). Викал му да яде, защото бил млад и трябвало да се вдигне на крака, за да разказва после какво било тук, при шейтаните. После старият турчин се обърнал и започнал да си мърмори нещо под носа на неговия си език. Пирона се уплашил и го попитал какво бръщолеви. „Нищо лошо не казвам, а напротив – моля се на Аллах за милост и живот и здраве да ни даде“, дрезгаво му обяснил бай Хасан, и то без да обърка нито веднъж мъжкия с женски род. Това било предишния път.
Казах на Доброволеца, когато Пирона излезе, да вземем да съберем сирене, по един залък от всяка плочка, ако ни дадат пак на закуска. Щях лично да обиколя всички от бригадата. Щях да им кажа: „Дайте бе, хора, за Пирона е сиренето!“. Дано заделяха по малко. Щях да ги причаквам в навалицата на излизане от бараката, да ги убеждавам на опашката за миене пред помпата за вода сутринта или след вечерна проверка. Трябваше да му намеря и един по-нов шинел. Той имаше само една черна куртка, скъсана на лактите. Инстинктивно опипах моята и тя се беше разбрицала вече. Сетих се отново за сиренето на закуска. Останах гладен и тази вечер.
Вече втора седмица се надявах да ме изпратят да кося тръни пак на остров Магареца. Там можеше да ми излезе късметът да се наям. Щом ни видеха да работим, жените от лагера понякога оставяха по една бака с царевична ярма от тази, дето я дават на прасетата за угояване. Вдига пара, като отвориш казана. Много засища. Цялата бригада ядяхме, щом я намерим. Излапвахме я до дъно. Ама нямаше всеки път. Жените сигурно и тях ги беше страх да не ги хванат, после лобут ще ядат.
Постоянно бяхме гладни. Хлябовете ни ги даваха цели, но ние трябваше да си ги делим на три. Имахме си кантарчета. Правехме си ги сами, но бяха много точни. На тънка дъсчица забивахме два гвоздея с острото нагоре и я връзвахме с канап точно по средата. После всеки набождаше на пирона своя комат и теглехме.
