Атина ражда художници и поети, Спарта – истински мъже!
При скалистия планински проход Термопили в Северна Гърция триста спартанци будят възхищение и страх. Мисията им е самоубийствена – да спрат настъпващата двумилионна персийска армия.
Ден след ден устояват на яростните атаки на врага, докато гръцките полиси организират обединението си.
Триста воини – полубогове или обикновени хора? Те са възпитани с философията за постигане на хармония в отношението към живота и смъртта.
Подвигът на спартанците остава в историята като символ на воинска чест и достойнство.
„Термопили в пламъци“ запълва празнотата между сухите факти от учебниците и желанието ни да се докоснем до античния свят. Историческа сага за най-епичната битка в древността, която детайлно пресъздава античния бит и култура, наситени с вечните човешки чувства – любов, омраза и гняв.
Термопили в пламъци
Стивън Пресфийлд Откъс
Историческа бележка
През 480 г. пр.н.е. персийската войска под командването на цар Ксеркс, която според Херодот наброявала два милиона души, преминава Хелеспонт (Дарданелите) и нахлува в Гърция.
В отчаян и закъснял опит да спрат нашествието гърците изпращат елитен отряд от триста спартанци на прохода Термопили, където планините се спускат толкова близо до морето, че персите не можели да се възползват от численото превъзходство и конницата си. Задачата на тези готови да жертват живота си отбрани воини била да задържат настъпващите орди поне няколко дни.
Тристата спартанци и съюзниците им задържали нашествениците седем дни и когато оръжията им се счупили, продължили да се бият „с голи ръце и зъби“ (както пише Херодот), докато врагът най-после надделял.
Спартанците и теспийските им съюзници загинали до последния човек, но саможертвата им вдъхновила гърците да се обединят и през пролетта и есента да разгромят персите при Саламин и Платея, за да запазят свободата и западната демокрация от унищожение в самия ѝ зародиш.
Днес на Термопили има два паметника, напомнящи тези събития. Съвременният е увековечил дръзките думи на спартанския цар Леонид, който загинал тук. Когато Ксеркс призовал спартанците да предадат оръжията си, Леонид отвърнал:
Молон лабе! – Елате да си ги вземете!
Вторият паметник е останал от древността. Това е прост камък, на който са издълбани думите на поета Симонид. Стихът е може би най-известният от всички войнишки епитафи:
Страннико, предай на спартанците,
че тук почиваме, верни на законите им.
Първа книга
ксеркс
Макар че всички спартанци и теспийци показали изключителна храброст, за най-смел от всички бил обявен спартанецът Диенек. Според преданието, в навечерието на битката един жител на Трахин му съобщил, че персийските стрелци били толкова многобройни, та когато стреляли, стрелите им закривали слънцето. Диенек не се стъписал, а отговорил през смях: „Чудесно, значи ще се бием на сянка“.
ХЕРОДОТ, „ИСТОРИЯ“
Лисицата знае много хитрини;
таралежът има само една, но е добра.
АРХИЛОХ
По заповед на Негово Величество Ксеркс – син на Дарий, велик цар на Персия и Мидия, цар на царете, цар на всички земи; господар на Либия, Египет, Арабия, Етиопия, Вавилония, Халдея, Финикия, Елам, Сирия, Асирия и народите на Палестина; владетел на Йония, Лидия, Фригия, Армения, Киликия, Кападокия, Тракия, Македония и Транскавказия, Кипър, Родос, Хиос, Лесбос и Егейските острови; суверен на Партия, Бактрия, Каспия, Сузиана, Пафлагония и Индия; повелител на всички люде от изгряващото до залязващото слънце, пресвят, богоравен и възвишен, непобедим, несломим, благословен от Ахурамазда и всесилен сред смъртните. Тъй нареди Негово Величество и бе записано от Гобарт, син на Артабаз, Неговия историк:
Тук, при прохода Термопили, войската на Негово Величество удържа бляскава победа над непокорния пелопонески враг – спартанците и техните съюзници. Ала въпреки че унищожи неприятеля до последния човек и издигна паметник на триумфа си, Негово Величество с вдъхновената Си от боговете мъдрост пожела да узнае повече както за пехотинската тактика, използвана от врага (тя изглежда създаде известни пречки пред войската Му), така и за мъжете, които, без да са задължени по силата на договор или зависимост и при все че осъзнаваха обречеността си, избраха да останат на позициите си и загинаха до последния човек.
Негово Величество изказа съжаление за оскъдицата на знания относно тези две теми, но бог Ахурамазда избра този момент, за да Му помогне. Намерен бе оцелял елин (така гърците наричат себе си), тежко ранен и полумъртъв, под колелата на една каруца, където останал незабелязан сред труповете на хора, коне и волове. Лекарите на Негово Величество бяха повикани и под заплаха от смъртно наказание получиха задача да спасят живота на пленника. Богът изпълни желанието на Негово Величество. Гъркът оцеля през нощта и на следващата сутрин. След десет дни пленникът възвърна дар словото и мисълта си и макар прикован на носилка и под постоянното наблюдение на царския лекар, не само започна да говори, а и с готовност го правеше.
Войниците, заловили пленника, бяха забелязали някои странности в доспехите и облеклото му. Под шлема си вместо традиционната филцова гугла на спартанските воини гъркът носеше шапчица от кучешка кожа, каквито носят илотите – безправните селяни, обработващи земята. За сметка на това, необяснимо за пълководците на Негово Величество, пленникът носеше броня и щит от най-качествен бронз, инкрустиран с рядък хибернийски кобалт, а шлемът му имаше напречен гребен като на пълноправните спартанци, и то от командването.
При предварителните разпити речта на пленника бе изпъстрена с изтънчени философски и литературни изрази, показващи добро познаване на елинската епика, и в същото време с най-грубия и вулгарен войнишки жаргон, с чийто превод дори най-изтъкнатите преводачи на Негово Величество не успяха да се справят. Гъркът с готовност се съгласи да ги преведе сам с помощта на изрази от арамейското и персийското просторечие, което твърдеше, че научил при няколко плавания извън Елада. Аз, придворният историк на Негово Величество, побързах да залича тези скверни слова, преди да са стигнали до деликатните уши на Негово Величество. При все това Негово Величество, с вдъхновената Си от боговете мъдрост, нареди на Своя слуга да преведе изразите на какъвто език е необходимо, за да им придаде същото значение, каквото имат на гръцки. Това се опитах да сторя. Моля се Негово Величество да си спомни, че го правя по Негова заповед, и да не обвинява верния Си слуга за долните редове, които в най-добрия случай биха обидили слуха на всеки цивилизован човек.
Изготвено и предадено на този шестнайсети ден от улулу през петата година от царуването на Негово Величество.
1.
На третия ден от ташриту през петата година от царуването на Негово Величество имперската войска, след като продължи безпрепятствено похода си през Централна Гърция, се установи на лагер на локридската граница под източните склонове на планината Парнас, чиито потоци, както много други преди тях по пътя ни от Азия, бяха изпити до капка от войниците и конете ни.
Следващият разпит се проведе в командната палатка на Негово Величество три часа подир залез, след вечерята и уреждането на всички официални дела за деня. Присъстваха пълководци, съветници, царски телохранители, жреци и писари. Пленникът бе донесен на носилка и с вързани очи, за да не оскверни с взора си Негово Величество. Главният жрец изпълни ритуала по пречистване, за да може гъркът да говори пред Негово Величество. Затворникът бе инструктиран да не се обръща пряко към Негово Величество, а към царската гвардия – Безсмъртните, строена отляво на Негово Величество.
Оронт, предводител на Безсмъртните, накара гърка да се представи. Той отговори, че името му е Ксеон, син на Скамандрид от Астак в Акарнания. Отначало пленникът пожела да благодари на Негово Величество, че е запазил живота му, и да изрази възхищението си от уменията на царските лекари. Прикован на носилката и с все още затруднено дишане от незарасналите рани в белите дробове и гърдите, той заяви, че не е запознат с персийския ораторски стил и затова разказът му няма да се отличава с поетика и разказваческо сладкодумие. Каза, че няма да описва живота на пълководци и царе или политически машинации на велики люде, които той не бил в състояние да наблюдава. Просто щял да разкаже за собствения си живот и събитията, както ги е видял през очите на млад оръженосец в тежката пехота, слуга от обоза. Пленникът изрази съмнение, че Негово Величество ще прояви голям интерес към разказа за обикновените войници, „редовите мъже“, както ги наричаше.
Чрез Оронт, капитан на Безсмъртните, Негово Величество отговори, че точно такъв разказ иска да чуе. Заяви, че вече притежава обширни знания за интригите на великите люде и желае да чуе именно това – „разказа на пехотинеца“.
Какви хора са били тези спартанци, които за три дни посякоха пред очите на Негово Величество близо двайсет хиляди от най-храбрите му воини? Какви са били тези врагове, които отнесоха със себе си в света на мъртвите по десет, а според някои сведения по двайсет противници за всеки свой загинал? Какви хора са били? Кого са обичали? На какво са се смеели? Негово Величество знаеше, че са се бояли от смъртта като всички други хора. Но каква философия ги е накарала да я приемат? Негово Величество пожела да получи представа за всеки отделен човек, за конкретните воини, които бе наблюдавал от мястото си над бойното поле, но не беше видял ясно, а само като далечни силуети, скрити под кървавите брони и шлемове.
Пленникът се поклони и отправи молитва към един от боговете си. Заяви, че тази история е единствената, която може да разкаже, и с готовност ще го стори.
Налага се това да е историята на неговия живот и на воините около него. Ще има ли Негово Величество търпение да го изслуша? Защото разказът му не може да се ограничи само с битката, а трябва да се разпростре върху събитията преди това, понеже само в тази светлина животът и действията на мъжете, които Негово Величество наблюдава при Термопили, ще получат истинския си смисъл и значение.
Негово Величество, пълководците и съветниците Му бяха съгласни; гъркът получи вино с мед, за да утоли жаждата си, и бе помолен да започва, когато пожелае, да разкаже историята както сметне за добре. Ксеон се поклони от носилката и започна:
Винаги съм се чудил какво е да умреш.
В обоза имахме едно упражнение, при което служехме като мишени за спартанската тежка пехота. Наричахме го „под дъбовете“, защото заставахме покрай вековните дървета в долината на Отона, където тренираха спартанските войници през есента и зимата. Строявахме се в десет редици, с големи дървени щитове, опрени в земята, и те ни нападаха. Настъпваха по осем в колона, в боен строй, тръгваха с нормален ход, ускоряваха, затичваха се и накрая преминаваха в лудешки бяг. Сблъсъкът със застъпващите им се щитове трябваше да изкара въздуха ни и го правеше. Беше, сякаш те удря планина. Коленете ни, независимо колко здраво бяхме стъпили, се огъваха като фиданки в свлачище; куражът ни напускаше; поваляха ни като изкоренени сухи стръкове пред ралото.
Така се чувства човек, когато умира. При Термопили бях пронизан от леко египетско копие между рамото и гръдния кош. Усещането обаче не беше, каквото го очаквах: не приличаше на пробождане, а по-скоро на удар, както при тренировките под дъбовете.
Бях си представял, че докато умира, човек се отделя от действителността и поглежда на живота си по-мъдро и обективно. Чувството обаче се оказа точно обратното. Емоциите вземат връх. Не остава друго освен емоции. Сърцето ми се късаше повече от всякога. Чувството за загуба ме изгаряше, изпълваше ме с всепоглъщаща болка. Видях жена си и децата си, моята обична братовчедка Диомаха. Видях Скамандрид, баща си, и Евника, майка си; Бруксей, Дектон и Самоубиеца – имена, които не говорят нищо на Негово Величество, но за мен са по-скъпи от собствения ми живот, а когато умирах, бяха още по-безценни.
Те отлетяха. Аз отлетях от тях.
Изпитах близостта на бойните си другари, паднали до мен. С тях ме свързваше връзка, по-яка от всяка друга на света. Почувствах неописуемо облекчение и осъзнах, че съм се боял най-много не от смъртта, а от раздялата с тях. Че съм се страхувал от разкъсващото чувство на оцелелите в битка, от усещането за самота и измяна към себе си, което измъчва всички, избрали да останат вкопчени в живота, докато другарите им са се отказали.
Състоянието, което наричаме живот, бе свършило за мен.
Пред мен стоеше смъртта.
И въпреки това, колкото и титанична да беше скръбта ми, изпитвах едно по-силно чувство.
Това бе съжаление, че споменът за делото ни ще загине.
Че никой няма да научи за нас.
Съжалявах не за себе си, не за личните си, суетни стремежи, а за тях. За Леонид, Александър и Полиник, за Арета, загубила любовта си, и най-вече за Диенек. Беше ми мъка, че храбростта, умът, най-съкровените му мисли, които само аз имах честта да споделя, всичко, което той и другарите му са постигнали и изстрадали, просто ще изчезнат, ще се разнесат като дим от лагерен огън. Това беше непоносимо.
Бяхме достигнали реката. Чувахме с уши, които вече не бяха уши, и виждахме с очи, които вече не бяха очи, Лета и тълпите от многострадални души, прекарали в подземното царство поне една епоха. Те се връщаха към живота, пиеха от водите, които прогонват спомените от миналия живот като сенки.
Ние обаче, бойците от Термопили, бяхме на еони от мига, в който щяхме да отпием от водата на Лета. Ние още помнехме.
Плач, който не беше плач, а умножената болка на воинските сърца, чувстващи същото, което чувствах и аз, раздираше душите ни.
Тогава зад мен – ако в света, където всички посоки съвпадат в една, може да има „отзад“ – грейна сияние, толкова величествено, че можеше да идва само от бог.
Феб Стрелеца, самият Аполон в бойни доспехи, закрачи между спартанците и теспийците. Мълчеше; нямаше нужда от думи. Стрелеца чувстваше болката на воините и те на мига разбраха, че той, войник и лечител, е дошъл да им помогне. Толкова бързо, че нямаше време за изненада, почувствах погледа му върху себе си – върху мен, последния, който би могъл да се надява на това – и тогава Диенек, моят господар приживе, се приближи до мен.
Аз бях избраникът. Онзи, който трябваше да се върне, за да разказва. Изпълни ме болка, надминаваща всички други преди това. Скъпоценният живот, който копнеех да си върна, за да разкажа, изведнъж ми се стори ужасно мъчение заради болката от раздялата с бойните ми другари, които толкова обичам.
Пред величието на бога обаче оставането в царството на сенките бе невъзможно.
Видях друга светлина – по-бледа, по-сурова, по-груба, и разбрах, че това е слънцето. Бях се върнал. Със земните си уши чух гласове; войнишки говор, на египетски и персийски. Ръце с кожени ръкавици ме извлякоха изпод купчината трупове.
По-късно египетските моряци ми казаха, че съм произнесъл думата „локас“, което означава „майната му“, и те със смях са извлекли потрошеното ми тяло под дневната светлина.
Сгрешили са. Думата беше „Локсиас“ – гръцката почетна титла на Аполон Хитрия, или Аполон Стрелеца, чиято мъдрост винаги е скрита и неуловима – и аз едновременно го възхвалявах и проклинах, задето възлага тази ужасно отговорна задача на мен, който нямам талант да я изпълня.
Както поетите извикват Музата да говори чрез тях, така аз с нечленоразделни хрипове призовавах Стрелеца.
Ако наистина си избрал мен, Аполоне, нека изящната ти стрела излети от моя лък. Дай ми гласа си, Стрелецо. Помогни ми да разкажа.
2.
Термопили е лечебно място. На гръцки името означава „горещи порти“, заради минералните извори и познатите на Негово Величество тесни и труднопроходими дефилета, които образуват двата входа на прохода – на гръцки „пили“, Източната и Западната порта.
Фокидската стена, около която се водеха най-ожесточените битки, не е издигната от спартанците за случая, а е построена от жителите на Фокида и Локрида за защита от набезите на северните им съседи – тесалийците и македонците. При идването на спартанците стената беше в руини, но те я възстановиха.
Изворите и проходът не се смятат за собственост на местните жители, а за достояние на всички елини, и са отворени за цяла Гърция. Смята се, че баните притежават лечебна сила; през лятото тук е пълно с посетители. Негово Величество сам се убеди в чара на сенчестите горички и баните, на свещената дъбрава на Амфиктион и онази приятна криволичеща пътечка покрай Лъвската стена, за чиито камъни се говори, че са поставени тук от самия Херакъл. В мирно време покрай нея обикновено са наредени разноцветни шатри и павилиони на търговци от Трахин, Антела и Алпени, които обслужват жадните за приключения пътешественици, дошли да посетят минералните бани.
В основата на скалите при Централната порта има двоен извор, посветен на Персефона, наречен Чешмата на Сцила. Над него спартанците устроиха лагера си, между фокидската стена и възвишението, където се проведе последната битка. Негово Величество знае колко малко питейна вода има в околните планини. Пръстта около Портите обикновено е толкова суха и прашна, че има специални слуги, които мажат със зехтин калдъръмите за удобство на къпещите се. Земята е твърда като камък.
Негово Величество видя колко бързо коравата като мрамор глина се превърна в кал под стъпките на неизброимите му войници. Никога не бях виждал толкова много и толкова дълбока кал, размекната от кръвта и урината на мъжете, които са се сражавали в нея.
Когато дойде в Термопили, няколко часа преди основния отряд, авангардът на спартанците завари две групи къпещи се – една от Тиринт и една от Халкион, общо трийсет мъже и жени, разделени в различни басейни и в различна степен на разсъбличане. Тези странници бяха меко казано изненадани от появата на облечените в алено въоръжени скирити, все мъже под трийсетте, подбрани заради бързината и бойните си умения. Войниците отпратиха къпещите се и обслужващите ги търговци на парфюми, масажисти, продавачи на смокинови сладкиши и хляб, миячки, чесачи и тям подобни (които знаеха за наближаването на персийската войска, но си мислеха, че наскорошната буря е направила северните пътища временно непроходими). Спартанците конфискуваха цялата храна, сапуни, облекло и лекарства, и най-вече шатрите, които по-късно зловещо и съвсем неуместно изпъкваха с ярките си цветове над касапницата. Войниците преместиха палатките в лагера при Централната порта с намерение да ги използват за Леонид и царската му гвардия.
Когато дойде, спартанският цар отказа да използва този подслон, понеже го сметна за неуместно. Тежката пехота на спартиатите също не пожела да ползва шатрите. По ирония, съпътстваща всяка война, палатките се паднаха на спартанските илоти, теспийските, фокидските и локридските роби и другите обслужващи обоза, пострадали от стрели и копия. След втория ден тези люде също отказаха да използват подслона. Както Негово Величество сам видя, ярките шатри от египетски лен, сега раздрани, послужиха само за връзване на товарните животни – мулета и магарета, които се уплашиха от гледките и миризмата на битката и заплашваха да се изплъзнат от гледачите си. Накрая палатките бяха разкъсани на ивици за превръзки на ранените.
Когато говоря за спартиати, имам предвид лакедемонците от най-висшата класа, пълноправните граждани на Спарта, зовящи се още хомеи (равни). Никой от класата на периеките, които нямат пълни граждански права и идват от околните на Спарта градове, не се сражава при Горещите порти, макар че към края, когато оцелелите спартиати бяха толкова малко, че не можеха да образуват непрекъсната бойна редица, сред тях бе допуснато известно „ободряващо попълнение“, както го нарече Диенек, от освободени роби и оръженосци за попълване на празните места.
Негово Величество с право може да се гордее, че войската му победи цвета на Елада, каймака на нейните най-способни и храбри воини.
Колкото до моето положение в обоза, за да го обясня, ще се наложи да направя малко отклонение, което, надявам се, няма да отегчи Негово Величество.
Бях пленен на дванайсетгодишна възраст (или по-скоро се предадох) като хелиокекавмен – спартанско подигравателно прозвище, означаващо „изгорял от слънцето“. Така наричаха полуподивелите почернели като етиопци деца, които скитаха изоставени из планините след Първата персийска война. Отначало ме изпратиха при спартанските илоти, класата на безправните земеделци, създадена преди векове от лакедемонците след поробването на Месения и Хелос. Тези селяни обаче не пожелаха да ме вземат поради някои мои физически недъзи, които ме правят негоден за земеделска работа. Освен това илотите не искаха да приемат непознат, който може да се окаже доносник. Живях като куче повече от година, преди съдбата, късметът или някой бог да ме изпрати на служба при Александър – млад спартанец и възпитаник на Диенек. Това ми спаси живота. Бях признат, макар и с насмешка, за роден свободен и понеже притежавах качества на диво животно, от които лакедемонците се възхищават, бях издигнат до положението на парастатес пес, нещо като партньор и спътник на юношите в агогата – прочутата и безжалостна тринайсетгодишна тренировъчна програма, която превръща момчетата в бойци.
При война всеки тежковъоръжен пехотинец от класата на спартиатите се придружава от поне един илот. Еномотарсите, командирите на най-малките военни подразделения, вземат по двама. Такъв беше Диенек. Не е необичайно за командир от неговия ранг да избере като първи помощник и оръженосец свободен чужденец или дори млад мотакс – негражданин или сирак, който се обучава в агогата. Моята съдба, за добро или за лошо, бе да бъда избран от господаря си на тази длъжност. Грижех се за доспехите и оръжията му, приготвях храната и леглото му, превързвах раните му и изпълнявах всякакви други задачи, за да му осигуря възможност спокойно да се упражнява и да се бие.
Родното ми място, преди съдбата да ме тласне по пътя, който ме доведе в Термопили, е Астак в Акарнания, на север от Пелопонес. Там планините стръмно се спускат на запад към протока между континента и остров Кефаления, а зад хоризонта са Сицилия и Италия.
Итака, родният остров на Одисей, също се вижда от другата страна на протока, но аз никога не съм имал щастието да се докосна до свещената земя на този герой, нито като дете, нито по-късно. Прекосяването на протока беше планирано като подарък за десетия ми рожден ден от леля и чичо, но градът ни бе завзет, мъжете – изклани, а жените – откарани в робство. Земята ми попадна под чуждо владичество и аз избягах сам с братовчедка си Диомаха, без семейство, без дом, три дни преди да започна десетата си година под небето, както е казал поетът.
