Днес от печат излиза шестата книга на Андрей Велков – сборникът с разкази „Пак ще се усмихвам“

След успеха на излезлия миналата година роман на Андрей Велков „Реквием за една държава“ екипът на издателство „Фама I” си постави задача да издири всички негови разкази и текстове, писани през последните петнайсет години, с цел да ги събере в едно издание. Нелеката мисия завърши с успех и резултатът е сборникът „Пак ще се усмихвам“, който излиза от печат за първите дни на Пролетния панаир на книгата и скоро ще бъде във всички книжарници. Шестата книга на Велков съдържа 26 текста и много от тях ще бъдат отпечатани на хартия за първи път, защото са били публикувани само онлайн или са били четени единствено пред публика. Интересното за сборника е, че освен произведенията с характерното за него остро и сатирично звучене, читателите ще имат възможност за първи път да прочетат негови разкази, написани в други жанрове и в друг стил. Две истории са написани специално за изданието и са жест от Велков към дългогодишните му читатели, защото представляват своеобразни продължения на двата му най-популярни романа – дебютния „Български психар“ и гореспоменатия „Реквием за една държава“.

Ето какво казва за „Пак ще се усмихвам“ ръководителят на Националния център за книгата към НДК Светлозар Желев: „Разказите на Андрей Велков ни посипват със звезден прах, сред който се крият витошки морени. Откровена и честна проза, максимално изчистена от натруфеност и финтифлюшки. Богатството на жанровата палитра на тези истории, познатият ни оголен до порязване език, лекотата на играта с пространства, стилове и образи, разкриват в най-висока степен таланта на Андрей Велков като разказвач. Във всяка от тях откриваме неговото израстване, но и запазената автентичност, и особено много усещането за свобода и безграничност на въображението, напомнящо за разказите на Алек Попов. Имаме огромна нужда от такава литература, за да отклоним погледа си от абсолютната бездна, в която се е втренчило човечеството. Прочетете тези разкази, те хапят.“

А самият Велков в предговора се обръща към читателите си така: „Тук са събрани всички разкази и текстове, които съм написал през последните петнайсет години – повечето са публикувани в сборници, списания, сайтове, някои са четени пред публика, някои не са издавани, а финалните два са специално написани за този сборник.

Винаги съм бил широкоспектърен автор, така че тук ще откриете различни жанрови и стилови експерименти. Никога, когато пиша, не съм си поставял ограничения или съм се самоцензурирал, така че четете на собствена отговорност. Тези, които са запознати с творчеството ми, знаят какво да очакват, но предупреждавам новодошлите, че моята литература има бодли, шипове, хапе, удря и като цяло не е за всеки.

Приятно четене и благодаря за доверието! А сега затегнете коланите и се подгответе за сблъсък!“.

„Пак ще се усмихвам“ е кръстен на едноименния разказ, излязъл преди години в списание „Гранта“.  В сборника читателите ще имат възможност да прочетат и неиздаваната досега антиутопия „Зад оградата“, както и цял цикъл истории, написани специално за „Пощенска кутия за приказки“. 

АНДРЕЙ ВЕЛКОВ е роден през 1977 г. в София. Политолог и маркетолог. Автор на романите „Български психар“, „Хрониките на звеното“, „Няма закога“, „Ерата на паниката“, „Реквием за една държава“ и няколко филмови сценария.

от разказа „Зад оградата“ 

Понеже живее в западния край на НЕС, пътят ще отнеме още трийсетина минути и на Иван му остава само да зяпа през огромните панорамни прозорци как профучават покрай кулите за климатичен контрол. Както всеки път, е впечатлен колко красиво е всичко навън – полетата с цветя, нивите, горите, лазурно сините езера. Целият свят в този район е превърнат в един невероятно красив парк – може би нещо като финален подарък, оставен като някаква форма на извинение от страна на ИИ-тата, преди тяхното внезапно изчезване. Гадното в случая е, мисли си сигурно за хиляден път Иван, че този жест съвсем не е бил достатъчен за всички, но е минало толкова време, че вече е спрял да се ядосва или да се опитва да проумее защо тези уж спасители на човечеството ги бяха изоставили, точно когато от тях имаше най-голяма нужда и бяха оставили по-голямата част от света буквално да отиде по дяволите. Потръпва от спомените, които го връхлитат.

Най-тъжното е, че тогава, за кратко, наистина изглеждаше, че има надежда, че нещата се оправят – хора и ИИ заедно започнаха да решават проблеми – и здравни, и климатични, и социални. Всичко тръгна напред и нагоре, прогресът в света, дори и в най-отдалечените територии, започна осезателно да се усеща. После ИИ, без да кажат и дума, зарязвайки всички реформи, които бяха невъзможни да се случат без тях, един ден просто изчезнаха и светът само за няколко кратки години след това отиде на майната си. Изключенията бяха малко – най-големи късметлии определено бяха няколкото държави от Европейския съюз, в които експериментално бяха започнати реформите за цялостна оптимизация и подобрение на средата и които съответно, когато се случи Напускането, бяха значително напреднали. Други оазиси на цивилизацията се оказаха изолиралата се навреме Япония, Австралия, Нова Зеландия, Хаваите, Исландия и още няколко малки територии с подходящо местоположение, всяка от които, също като НЕС, бяха достигнали такова ниво на подпомагане и реформи, че да могат да постигнат достатъчно ефективен климатичен контрол и където ИИ-тата също, нарочно или случайно, бяха оставили свои автономни системи, които да поддържат всичко защитено и в баланс.

Останалата част от света въобще нямаше такъв късмет и в рамките на по-малко от десетилетие хаосът и разрухата придобиха апокалиптични пропорции. Америките бяха съсипани – първо от серия от политически сътресения, след това от злощастна поредица от епидемии, които поради сриването на транспорта, за щастие на останалите, си останаха локализирани на тези два континента. Избухналият конфликт между Китай и Русия от средата на миналия век направи по-голямата част от Азия необитаема радиоактивна пустош. Мама Африка пък, която и преди това, въпреки някои ИИ програми, не се справяше още особено добре, бързо стана съвсем негостоприемна за живеене – и заради полуделия климат, и заради касапницата, която цареше там като резултат от сблъсъците между малкото оцелели враждуващи племена и фракции. Източната част от Европа, към която Иван се беше насочил сега, също не беше особено приятно място, но той беше много добре запознат с този факт – все пак бе израснал там и бе станал свидетел и за съжаление участник във всички събития, които се случиха и преди, и след тръгването на ИИ-тата.

Никой не знаеше какво се е случило с тях след внезапното им напускане. Единствено на кадри от може би последния репортаж от САЩ, малко преди северната ебола и мегакороната да накарат и последните гласове там да замлъкнат, се виждаше как цели градове биват буквално разфасовани, а после милионите тонове стомана и метали биваха транспортирани към небето чрез някакви товарни устройства тип орбитален асансьор, които определено не бяха плод на човешка дейност, защото такива технологии бяха обсъждани само на теоретично ниво. Носеха се слухове, че строят някаква гигантска конструкция в орбита, но никой нямаше твърди доказателства, а и повечето хората по това време вече бяха прекалено заети с оцеляването си и съответно не им оставаше време да гледат към небето. Онези пък няколко милиона привилегировани късметлии, озовали се в защитени територии, също не изгаряха от особено любопитство да разберат какво се е случило – стигаше им само да знаят, че границите, които ги опасват, ще издържат и така само след няколко десетилетия ИИ-тата и историите за тяхното Напускане се бяха превърнали в далечен и неприятен спомен. Било каквото било. Човек не може да се сърди на компютър, бил той много голям и умен, че се е бъгнал. Една машина не може да бъде наречена предател. Машината си е машина – случва се да се счупи. За съжаление обаче същото се отнасяше в пълна степен и за цивилизацията.