„Жива мрежа“ открехва вратата към загадката, която представлява нашия мозък
„Жива мрежа“от автора на „Мозъкът. Това си ти“ описва вечно променящия се свят на човешкия мозък.
Когато си мислим за човешкия мозък, си представяме орган с няколко ясно разграничени области, всяка една от които отговаря за определен набор задачи. Този опростен модел обаче пропуска най-интересната част от дейността на мозъка, а именно сложните взаимодействия, които се образуват в микроскопичния космос на черепа ни.
В новата си книга „Жива мрежа“, номинирана за наградата „Пулицър“ през 2020 г., световноизвестният невробиолог Дейвид Игълман („Мозъкът. Това си ти“) се заема с подробно изследване на същността на мозъка не в отделните му съставни елементи, а в начина, по който те се преустройват и променят, за да образуват една динамична „жива“ мрежа.
Живата мрежа е това, което ни свързва със света около нас. Тя е саморегулираща се, пластична система – но какви са нейните правила? Като нейни притежатели ние се впускаме в света и усвояваме всичко – поглъщаме жадно нашите местни езици, култури, моди и политики. А с всеки нов импулс, който мозъкът ни регистрира, нашата същност се променя по малко.
„Жива мрежа“ е единствена по рода си книга, която изследва в детайл точно как се случва това. Дейвид Игълман разглежда живото свързване като „най-великолепното явление в биологията“, което позволява съществуването на паметта, интелекта и цивилизациите.
Той предлага нова теория за значението на сънищата – един от най-големите научни въпроси без отговор и задава още много любопитни въпроси. Възможно ли е човек да съществува с половин мозък? Какво става, ако човек загуби ръката си или оглушее? Защо Айнщайн е станал Айнщайн? Как успява мозъкът да „вижда“ и „чува“ света – затворен в тишина и тъмнина?
В тази книга ще откриете смайващи медицински случаи, заболявания и научни казуси, описани увлекателно и достъпно за всеки читател, който иска да опознае сложния механизъм на съзнанието ни.
„Жива мрежа“ открехва вратата към загадката, която представлява нашия мозък и ни припомня колко тясно сме свързани с всичко около нас.
Д-р Дейвид Игълман е невробиолог и автор на международни бестселъри. Той преподава мозъчна пластичност в Станфордския университет и е създател и водещ на номинираната за награда „Еми“ телевизионна поредица „Мозъкът“. Игълман също е и изпълнителен директор на Neosensory – компания, която създава следващото поколение хардуер за неврология.
Из „Жива мрежа“ от Дейвид Ъгълман
1.
електрическа жива материя
Представете си следното – вместо да изпращаме на Марс 180-килограмов марсоход, просто изстрелваме към планетата само една сфера, побираща се на върха на топлийка. Използвайки енергия от източниците наоколо є, тази сфера се разделя на многообразна армия от подобни сфери. Сферите се държат една за друга и от тях покарват обособени части – колела, лещи, температурни сензори и пълна система за вътрешно насочване. Бихте останали шашнати, наблюдавайки разгръщането на подобна система.
Достатъчно е обаче да идете в кое да е родилно отделение, за да видите подобно разгръщане в действие. Ще видите ревящи бебета, започнали като една-единствена микроскопична оплодена яйцеклетка – и които сега са напът да се разопаковат в огромни човешки същества, снабдени с фотонни детектори, съчленени придатъци, сензори за налягане, кръвоносни помпи и механизми за метаболизиране на енергия от всичко наоколо им.
Но това дори не е най-хубавото у хората – има нещо още по-удивително. Нашите механизми не са изцяло програмирани предварително, а по-скоро дешифрират света, взаимодействайки си с него. Ние се сблъскваме със задачи и намираме начин да се справям с тях. Докато растем, постоянно пренаписваме собствените си схеми, за да разберем по-добре езика и идеите на тези около нас.
Нашият вид успешно е завзел всички кътчета на планетата, защото ние представляваме най-висшето изражение на един трик, открит от майката природа – не предопределяй изцяло мозъка, снабди го вместо това само с основните градивни елементи и го пусни в света. Ревящото бебе най-накрая ще спре да реве, ще се огледа и ще асимилира света около себе си. То се формира съобразно заобикалящата го среда. Попива всичко: от местните обществени норми до културата. Продължава убежденията и предубежденията на онези, които го отглеждат. Всеки мил спомен, който притежава, всеки урок, който учи, всяка капка информация, която поглъща – всички те оформят неговите схеми в нещо, което никога не е било предопределено, а отразява света наоколо си.
Тази книга ще ви разкрие как нашият мозък неспирно преконфигурира собственото си свързване и какво означава това за живота и бъдещето ни. Пътьом историята ни ще бъде осветлявана от много въпроси. Защо на хората през 80-те години (и само през 80-те) им се е струвало, че страниците на книгите розовеят? Защо най-добрият стрелец с лък в света е без ръце? Защо сънуваме всяка нощ и каква връзка има това с въртенето на планетата? Какво общо има наркотичната абстиненция с разбитото сърце? Защо врагът на спомена не е времето, а другите спомени? Как може сляп човек да се научи да вижда с езика си или глух – да чува с кожата си? Възможно ли е някой ден да сме в състояние да прочетем общите контури на нечий живот в микроскопичната структура, гравирана в гората му от мозъчни клетки?
Детето с половин мозък
Докато Валери Симпсън се приготвяла за работа, тригодишният є син Матю се свлякъл на пода1. Тя не могла да го свести. Устните му посинели.
Валери се обадила паникьосана на мъжа си. „Защо ми звъниш на мене? – изкрещял мъжът є. – Звъни на доктор!“
Посещението в спешното отделение било последвано от още много нови посещения. Педиатърът препоръчал да бъде изследвано сърцето на Матю. Кардиологът му сложил сърдечен монитор, който Матю постоянно изключвал. При прегледите не било открито нищо особено. Страшната случка била еднократно събитие.
Или така си мислели всички. Но месец по-късно, докато Матю се хранел, лицето му придобило странно изражение. Очите му се напрег-нали, дясната му ръка се вцепенила и се изпънала над главата, а той престанал да реагира за около минута. Валери отново се втурнала с него при лекарите и отново нямало ясна диагноза.
На следващия ден това се случило пак.
Един невролог сложил на Матю електродна шапка, за да измери мозъчната му дейност, и тогава открил епилептична активност. На Матю били изписани лекарства за епилепсия.
Лекарствата помогнали, но не задълго. Скоро Матю започнал да получава неовладяеми припадъци, разделени отначало през час, после на 45 минути, след това на 30 минути – подобно на скъсяващите се периоди между контракциите на раждаща жена. След известно време той вече страдал от припадък на всеки две минути. Валери и съпругът є Джим бързали да откарват Матю в болницата всеки път, щом започнела такава серия, и той оставал там с дни или седмици. След няколко подобни случая те взели да изчакват „контракциите“ му да достигнат 20-минутната граница, после се обаждали да предупредят в болницата, качвали се в колата и вземали на Матю нещо за ядене от „Макдоналдс“ по пътя натам.
Междувременно Матю се мъчел да се радва на живота помежду пристъпите.
Семейството влизало в болница по десет пъти годишно. Тази система продължила три години, а Валери и Джим започнали да скърбят за загубата на своето здраво дете – не защото то щяло да умре, а защото вече нямало да води нормален живот. Преминали през гняв и отричане. Всекидневието им се променило. Най-накрая при една триседмична хоспитализация неврологът трябвало да признае, че проблемът надхвърлял онова, с което знаели как да се справят в тяхната болница.
И така, семейството взело медицински самолет от дома си в Албъкърки, Ню Мексико, до болницата „Джон Хопкинс“ в Балтимор, Мериленд. Там в педиатричното интензивно отделение станало ясно, че Матю имал енцефалит на Расмусен – рядко хронично възпалително заболяване. Проблемът с това заболяване е, че то обхваща не само някаква малка част от мозъка, а една цяла половина. Валери и Джим проучили възможностите и с тревога узнали, че имало само едно известно лечение за болестта на Матю – хемисферектомия, или хирургично отстраняване на цяла половина от мозъка. „Не мога да ви кажа какво са говорили докторите по-нататък – сподели пред мен Валери. – Човек просто изключва, сякаш всички приказват на чужд език.“
Валери и Джим опитали други подходи, но те се оказали безплодни. Когато Валери се обадила в болницата „Джон Хопкинс“ няколко месеца по-късно, за да насрочи хемисферектомията, лекарят я попитал:
– Сигурни ли сте?
– Да – отвърнала тя.
– Ще можете ли да се поглеждате всеки ден в огледалото със съзнанието, че сте избрали онова, което е трябвало да направите?
Валери и Джим не можели да спят от смазващата тревога. Дали Матю щял да преживее операцията? Дали изобщо било възможно да се живее с половин липсващ мозък? А дори и да е така, дали отстраняването на едното полукълбо нямало да е толкова обезсилващо, че животът, който то предлагало на Матю, да не си струва живеенето?
Но нямало други варианти. Не можело да се води нормален живот в сянката на многобройни припадъци всеки ден. Трябвало да претеглят сигурните проблеми за Матю срещу несигурния хирургически изход.
Родителите на Матю го отвели със самолет в болницата в Балтимор. Под малката маска с детски размери Матю потънал в упойката. Острието внимателно направило един срез в обръснатия му скалп. Костната бормашина пробила кръгъл отвор в черепа му.
Работейки търпеливо в продължение на няколко часа, хирургът отстранил половината от нежната розова материя, която била опората на Матювия интелект, емоции, език, чувство за хумор, страхове и обич. Извадената мозъчна тъкан, безполезна извън биологичната си среда, била прибрана в малки съдини. Празната половина от черепа на Матю бавно се изпълнила с гръбначномозъчна течност, виждаща се на изображенията като черна празнина2.
Половината мозък на Матю бил отстранен оперативно.
В следоперативната зала родителите му пиели болнично кафе и чакали Матю да отвори очи. Какъв ли щял да бъде синът им сега? Кой щял да бъде той само с половин мозък?
*
От всички обекти, открити от нашия вид на планетата, нищо не може да съперничи по сложност на собствения ни мозък. Човешкият мозък се състои от 86 милиарда клетки, наречени неврони – клетки, които прехвърлят бързо информация под формата на пробягващи импулси на напрежението3. Те са гъсто свързани едни с други в преплетени лесовидни мрежи, а общият брой връзки между невроните в главата ви е от порядъка на стотици трилиони (около 0,2 квадрилиона). За да си представите мащабите, погледнете го така – в един кубичен милиметър мозъчна тъкан има двайсет пъти повече връзки, отколкото са хората по цялата планета.
Но не броят на частите е онова, което прави мозъка интересен – а начинът, по който тези части си взаимодействат.
В учебниците, рекламите в медиите и популярната култура мозъкът типично е изобразяван като орган с различни области, посветени на конкретни задачи. Тази зона тук съществува за зрението, онази ивица там е необходима за знанието как се използват инструменти, този регион се активира при устояването на бонбони, а онова място се задейства при размишления над морална дилема. Всички области могат да бъдат спретнато етикирани и категоризирани.
Но този учебникарски модел е неподходящ и пропуска най-интересната част от историята. Мозъкът е динамична система, постоянно променяща собствените си схеми, за да отговарят те на изискванията на средата и способностите на тялото. Ако имахте вълшебна видеокамера, която да се вмъкне и да заснеме живия микроскопичен космос вътре в черепа, щяхте да видите как пипаловидните удължения на невроните се протягат наоколо си, опипват, блъскат се едни в други, търсят подходящите връзки, които да образуват или откажат, като граждани на една страна, които създават приятелства, бракове, съседства, политически партии, вендети и социални мрежи. Представяйте си мозъка като жива общност от трилиони преплитащи се организми. Много по-удивителен от учебникарска картинка, мозъкът е загадъчен тип изчислителен материал, жива триизмерна тъкан, която се размества, реагира и настройва, за да увеличи максимално ефективността си. Сложната конфигурация от връзки в мозъка – неговите схеми на свързване – е пълна с живот: връзките между невроните неспирно процъфтяват, умират и се преконфигурират. Вие сте различен човек от онзи, който сте били миналата година по същото време, защото грамадният килим на мозъка ви се е преизтъкал в нещо ново.
Когато научавате нещо – мястото на първокласен ресторант, някаква клюка за шефа ви, името на онази натрапчива нова песен по радиото, мозъкът ви се променя физически. Същото става, когато преживявате финансов успех, обществено фиаско или емоционален разговор. Когато стреляте с топка към коша, спорите с колега, долитате в нов град, гледате носталгична снимка или чувате мелодичните тонове на любим глас, огромните преплетени джунгли на мозъка ви се изменят в нещо малко по-различно от онова, което са били преди миг. Сборът от тези промени съставлява спомените ни – резултата от живота и любовта ни. Натрупвани в течение на минути, месеци и десетилетия, безбройните мозъчни промени образуват онова, което обозначаваме като „вие“.
Или поне онова „вие“, което сте в момента. Вчера сте били мъничко по-различни или по-различна. А утре отново ще сте някой друг или друга.