Жоел Дикер, голямата сензация на съвременната швейцарска проза, се завръща с романа „Загадката на стая 622”. Очаквайте българското издание на 18 юни в превод на Красимир Петров!

„Загадката на стая 622“ ни пренася в една декемврийска нощ в луксозния хотел „Палас” в Швейцарските Алпи, където е извършено убийство. Въпреки усилията на полицията извършителят така и не е открит. След време един писател отсяда в същия хотел, без да подозира, че неусетно ще тръгне по полузаличените дири на това престъпление. Писателят е самият Жоел Дикер, автор и герой на своя роман, който този път избира за декор родния град Женева с неговите банки, възхитителни гледки и мнимо спокойствие. Пари, власт, любов, съперничество, предателство, ревност, чувство за вина свързват в кълбо от напрегнати отношения героите, всеки от които в една или друга степен е загадка за своето обкръжение и за читателя. Редувайки с присъщото му майсторство минало и настояще, реално и въображаемо, истинско и мнимо, една интрига с друга, Дикер нито за момент не изпуска заплетената нишка на повествованието и в поредица от последователни разкрития ни държи в напрежение до последната страница.

Жоел Дикер е роден в Женева през 1985 г. Дебютният му роман, „Последните дни на нашите бащи”, получава Наградата на женевските писатели през 2010 година. През 2012 г. излиза бестселърът „Истината за случая „Хари Куебърт”, от който са продадени над 3 милиона екземпляра, включително в България. За него Дикер печели последователно Наградата за призвание „Блюстейн-Бланше”, Голямата награда за роман на Френската академия и Награда „Гонкур” на гимназистите. След феноменалния успех на „Истината за случая „Хари Куебърт” Дикер затвърждава таланта си с блестящата семейна сага „Книга за Балтиморови”.

Жоел Дикер - „Загадката на стая 622“

Глава 1

ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД

В началото на 2018 година, когато заминах за Вербие и отседнах в „Палас“, прочут хотел в Швейцарските Алпи, изобщо не си представях, че почивката ми ще мине в изясняване на едно престъпление, извършено там преди много години.

Намерението ми бе да си отдъхна след две злощастни събития в личния ми живот. Ала преди да ви разкажа какво се случи през въпросното лято, трябва да върна на онова, което стана причина за цялата тази история: смъртта на моя издател Бернар дьо Фалоа. Бернар дьо Фалоа бе човекът, комуто дължа всичко.

Радвам се на успех и известност благодарение на него.

Наричат ме писател благодарение на него.

Хората четат книгите ми благодарение на него.

Когато се запознахме, все още бях автор без нито една публикувана творба: той ме превърна в писател, четен по целия свят.

С достолепната си осанка Бернар бе един от най-видните френски издатели. За мен той бе учител и преди всичко, въпреки шейсетте години разлика във възрастта, голям приятел.

Бернар почина през януари 2018 година, малко преди да навърши деветдесет и две години, а аз реагирах на смъртта му така, както би постъпил всеки писател: реших да му посветя книга. Затворих се в кабинета на моя апартамент, на булевард „Алфред Бертран“ в женевския квартал Шампел, и телом и духом се посветих на тази задача. Както винаги, когато работя, единственото човешко присъствие, което понасям, е това на моята асистентка Дьониз. Дьониз е добрата фея, която бди над мен. Вечно в добро настроение, тя организира времето ми, преглежда и класира писмата на читателите, препрочита и внася поправки в написаното от мен. Допълнително нейно задължение е да зарежда хладилника и да ми приготвя кафе. Най-сетне изпълнява и длъжността корабен лекар, тъй като е единствената спътница на борда на моя кораб, и непрекъснато ми дава съвети, свързани с драгоценното ми здраве.

– Време е да излезете! – заповядва ми добронамерено тя. – Разходете се в парка, за да се поразведрите. Часове наред не сте мърдали от тази стая!

– Рано тази сутрин ходих да бягам – напомням ѝ аз.

– Трябва редовно да си проветрявате мозъка!

Това е почти всекидневен ритуал: подчинявам се и излизам на балкона. Поемам с пълни гърди студения февруарски въздух, сетне я поглеждам предизвикателно и паля цигара. Тя веднага се възмущава и ми заявява сърдито:

– Да знаете, Жоел, няма да ви почиствам пепелника. Така сам ще се убедите колко много пушите.

Когато работя, неизменно следвам този монашески начин на живот: всеки ден ставам призори, излизам на джогинг, а после сядам и пиша до вечерта. Ето защо донякъде благодарение на тази книга се запознах със Слоун. Слоун е новата ми съседка по етаж. Откакто неотдавна се установи тук, всички обитатели на сградата говорят за нея. На мен самия все още не ми се бе отдал случай да я видя. До онази сутрин, когато, на връщане от поредното бягане, я засякох за пръв път пред входа. Тя също се връщаше от джогинг и двамата заедно влязохме. Веднага ми стана ясно защо Слоун бе до такава степен привлякла вниманието на съседите: оказа се млада, изключително очарователна жена. Двамата само си кимнахме любезно и всеки се прибра в своя апартамент. Ала още щом затворих вратата зад гърба си, краката ми се подкосиха. Тази кратка среща бе напълно достатъчна, за да се влюбя.

Оттогава заживях с една-едничка мисъл: да се запозная със Слоун.

Първия опит предприех по време на сутрешното бягане. Слоун излизаше почти всеки ден, но не в определен час, така че ми се налагаше дълго да бродя из парка „Бертран“ с надеждата да попадна на нея. Сетне неочаквано я зървах в другия край на алеята. Най-често нямах възможност да я догоня и затова реших да я причаквам пред нашия вход. Развълнуван, стърчах пред пощенските кутии, преструвайки се, че проверявам моята, всеки път когато някой съсед влизаше или излизаше, докато най-сетне се появяваше тя. Минаваше край мен, усмихваше ми се, което съвсем ме стъписваше, и докато измисля що-годе приличен начин да я заговоря, тя отминаваше.

Почерпих сведения от госпожа Арманда, нашата портиерка: Слоун била педиатър, майка англичанка, баща адвокат, била омъжена в продължение на две години, но бракът излязъл несполучлив. Работела в Университетската болница в Женева, давайки дневни и нощни дежурства, което явно бе причина да не мога да разбера разпределението на времето ѝ.

След провала със сутрешното бягане реших да подходя по друг начин: възложих на Дьониз задачата да дебне през шпионката и да ме предупреди, когато тя се появи на площадката. Щом Дьониз се провикнеше („Тя излиза!“) аз изскачах от работния кабинет, изтупан и напарфюмиран, и на свой ред се появявах на стълбищната площадка, преструвайки се, че е обикновено съвпадение. За съжаление, всеки път общуването ни се свеждаше до размяна на поздрави. Тръгвах след нея, но какво от това? На улицата тя чисто и просто изчезваше. В редките случаи, когато вземаше асансьора, аз стърчах смутен, а в кабината цареше неловко мълчание. Тъй или иначе, се връщах обратно, без да съм постигнал нищо.

– Какво стана? – питаше Дьониз.

– Нищо – изръмжавах в отговор.

– Жоел, за нищо не ви бива! Постарайте се най-сетне!

– Вярно, доста съм стеснителен – оправдавах се аз.

– Я престанете! Никак не изглеждате стеснителен пред телевизионните камери!

– Защото по телевизията виждате Писателя. Жоел е друг човек.

– Хайде, Жоел, няма нищо страшно: ще позвъните на нейната врата, ще ѝ поднесете букет и ще я поканите на вечеря. Може би ви мързи да прескочите до магазина за цветя? Ако нямате нищо против, да се заема аз?

И така, до онази априлска вечер, когато отидох сам на представлението на „Лебедово езеро“ в Женевската опера. През антракта излязох да изпуша една цигара и попаднах на нея. Разменихме няколко думи и тъй като в този момент звънецът призова зрителите, тя предложи след балета да отидем да пийнем по нещо. Срещнахме се в кафене „Ремор“, недалеч от Операта. Ето как Слоун влезе в моя живот.

Слоун беше красива, забавна и интелигентна. Със сигурност една от най-чаровните жени, които някога съм срещал. След вечерта в „Ремор“ няколко пъти я каних да излезем заедно. Ходихме на концерти, на кино. Заведох я на откриването на една невъобразима изложба за съвременно изкуство, която ни накара да се смеем като побъркани и да избягаме, а после вечеряхме в любимия ѝ виетнамски ресторант. Прекарахме няколко вечери в нейния или в моя апартамент, слушахме опера и спорихме в опит да оправим света. През цялото време я изпивах с очи, бях като омагьосан. Начинът, по който примигваше, оправяше косите си и се усмихваше, когато беше смутена, или си играеше с лакираните нокти на пръстите си, преди да ми зададе въпрос: всичко у нея ми харесваше.

Не след дълго тя просто не излизаше от мислите ми. За известно време дори престанах да пиша.

– Клети Жоел, умът ви май е другаде – казваше ми Дьониз, когато видеше, че не съм написал нито ред.

– Заради Слоун – обяснявах аз, седнал пред изключения компютър.

Само чаках момента отново да се видим и да продължим нашите безкрайни разговори. Не се изморявах да я слушам как описва своя живот, своите пристрастия, желания и амбиции. Харесваше филмите на Елия Казан и операта.

Веднъж, след като вечеряхме и здравата пийнахме в една бирария в квартала Паки, се озовахме в моята всекидневна. Слоун хвърли дяволит поглед към дребните украшения и книгите в стенната библиотека. Дълго съзерцава картината с изглед от Санкт Петербург, завещана от брата на моя дядо. Сетне се спря пред алкохолните напитки в бара. Хареса ѝ етикетът с релефно изображение на есетра върху бутилката водка „Белуга“ и аз побързах да налея две чаши с лед. Включих радиото на програмата с класическа музика, която често слушах вечер. Тя ме предизвика с въпроса кой е композиторът на музиката, която вървеше в момента. Лесен отговор, защото беше Вагнер. Стана така, че тя ме целуна за пръв път и ме привлече към себе си под звуците на „Валкирия“, като прошепна на ухото ми, че ме желае.

Връзката ни продължи два месеца. Два чудесни месеца. Ала през тях книгата, посветена на Бернар, постепенно започна да взема връх. Отначало използвах нощите, когато Слоун беше дежурна, за да пиша. Ала колкото повече напредвах, толкова по-силно ме увличаше работата върху моя роман. Една вечер тя предложи да излезем и аз за пръв път отказах: „Трябва да пиша“, обясних ѝ. В началото Слоун проявяваше разбиране. Тя също беше достатъчно заета и понякога оставаше в болницата по-дълго от обикновено.

Сетне отклоних предложението ѝ за втори път. И тя отново не ми се разсърди. Имайте предвид, че обожавах всеки миг, прекаран заедно със Слоун, но все пак имах чувството, че връзката ни ще продължи вечно, че тези мигове ще се повтарят до безкрай. Докато вдъхновението е мимолетно и може бързо да си отиде, така че в никакъв случай не биваше да го пропускам.

Първото спречкване между нас се случи една вечер в средата на юни, когато, след като бяхме правили любов, аз станах и започнах да се обличам.

– Къде отиваш? – запита ме тя.

– Прибирам се – отвърнах ѝ, все едно бе в реда на нещата.

– Няма ли да останеш да преспиш при мен?

– Не, трябва да пиша.

– Излиза, че си свърши работата и сега се чупиш?

– Налага се да напредна с романа – обясних ѝ смутено аз.

– Това не означава, че трябва да пишеш непрекъснато! – ядоса се тя. – Прекарваш пред компютъра дните, вечерите и дори уикендите! Същинско безумие! Престана да ми предлагаш каквото и да било.

Усетих, че връзката ни е на път да се разпадне тъй бързо, както се бе родила. Трябваше да направя нещо. Ето защо няколко дни по-късно, преди да замина на десетдневно турне в Испания, заведох Слоун в нейния любим японски ресторант в хотел „Берг“, с тераса на покрива, откъдето се откриваше умопомрачителна гледка към езерото. Вечерта мина прекрасно като мечта. Обещах ѝ да пиша по-рядко и по-често да сме заедно, повтарях колко държа на нея. Започнахме дори да обсъждаме къде ще отидем на почивка през август, като се спряхме на Италия, която и двамата много харесвахме. Дали да изберем Тоскана или Пулия? Щяхме да направим резервация веднага след завръщането ми от Испания.

Останахме на масата до затварянето на ресторанта в един часа сутринта. Като за начало на лятото нощта беше гореща. През цялото време имах странното усещане, че Слоун очаква нещо от мен.

И тъкмо когато си тръгвахме, когато станах от стола и работниците започнаха да почистват терасата около нас, Слоун каза:

– Изглежда забрави нещо?

– Какво съм забравил? – запитах я аз.

– Днес беше моят рожден ден...

Като видя изумлението ми, тя се убеди, че е права, и сърдито тръгна към изхода. Опитах се да я задържа, започнах да се извинявам, но тя се качи в единственото свободно такси и аз останах да стърча на стълбите като глупак, какъвто всъщност бях, под подигравателните погледи на служителите. Докато ми докарат колата и успея да стигна до булевард „Алфред Бертран“ номер 13, Слоун вече се бе прибрала, изключила телефона и отказа да ми отвори вратата. На следващия ден заминах за Мадрид и по време на целия престой там многобройните ми имейли и есемеси останаха без отговор. Не получих от нея нито дума.

Завърнах се в Женева сутринта на 22 юни и установих, че Слоун е скъсала с мен. Известието получих от портиерката госпожа Арманда, която ме спря още на входа:

– Има писмо за вас – каза ми тя.

– За мен ли?

– От вашата съседка. Не искаше да го пуска в пощенската кутия, защото вашата асистентка отваря писмата.

Разкъсах плика. Съобщението се свеждаше до няколко реда:

Жоел,

Няма да се получи.

Довиждане.

Слоун