петък, февруари 3, 2023

Българският Барон Мюнхаузен се завръща в „ Чекмо 2“ от Момчил Николов

Трябва да четете

Вучич: Уважавам Русия, служа само на Сърбия

Президентът на Сърбия Александър Вучич заяви днес, на втория ден от парламентарното заседание по въпроса за Косово, на което се представя доклад...

Стефан Янев: „Български възход“ ще се яви като партия, а не като коалиция на предсрочните избори

На предстоящите предсрочни парламентарни избори „Български възход" ще се яви не като коалиция, както бе на предходните, а като политическа партия, каза...

Николай Нанков: През последните години не е имало контрол на строителството

В предаването „Лице в лице“ по бТВ Николай Нанков, каза че това не е пиар тактика и не политизираме темата. В последните месеци действията...

Корнелия Нинова: Най-висша наша отговорност е националният интерес

"Проблем, който ни противопостави, той е донякъде обективен и донякъде субективен, липса на единно мнозинство. Така ни излъчи българският народ, но това...



Почти биографичната и абсолютно несравнима сатира „Чекмо“ от носителя на най- голямата литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за 2017 г. Момчил Николов се превърна в любимо четиво на хиляди български читатели. Две години по-късно най-лудият роман за свободата, който сте чели, получава своето достойно продължение.

На пазара вече може да откриете „Чекмо 2“ – нова порция абсурдни, но почти реални приключения от онези невероятни деветдесетарски години, в които един българин преследва щастието по цялото земно кълбо и доказва, че като си наумим нещо, нищичко не може да ни спре.

В света на големите тарикати не ти остава нищо друго освен и ти да бъдеш тарикат. Младият джудист Йонко вече е научил своя урок – в абсурден свят можеш да получиш свобода само ако си достатъчно смел да рискуваш. Дори и това да те доведе почти до ръба на смъртта – от който той се оттласква с обичайната смесица от късмет и… малко магия.

След серия от почти невероятни случки и събития по света и у нас, на границата между Тоя и Оня свят, Чекмо е готов да „стъпи здраво на краката си“ и да промени досегашния си начин на живот. Но както е добре известно, всички добри намерения траят точно до… момента, в който трябва да храни семейството си. А това, което следва… е въртележка от гениални комбинации, за които би му завидял самият Остап Бендер.

Ще успее ли Чекмо да намери точната комбинация обаче, за да подреди кубчето Рубик на живота?

С предизвикващи неистов смях сцени и майсторски диалози авторът на „Последната територия“, „Hash oil”, „Кръглата риба“ безмилостно описва реалността на 90-те години и я пречупва през кривото огледало на художествената измислица.

Базирана на реалната история на истинския Йонко с прякор Чекмо, „Чекмо 2“ е
взривоопасна комбинация от хумор, забавен мачизъм, почти невъзможни мисии в духа на филмите на знаменитите Гай Ричи и Куентин Тарантино и безмилостна сатира. Защото единственият начин да победиш онова алчно време, в което мечтите не са позволени, е като му се надсмееш и оставиш на хаоса просто да мине през теб.

„Застаналият на ръба на България не може да живее без нея, защото тя е измамната сигурност, която познатото – колкото и да е непоносимо на моменти – дава. Застаналият от другата страна може да живее без България, защото я носи в сърцето си. Но не тая България, която вижда с очите си – с погледа на човек, видял и другия свят – а онази, която въображението му може да нарисува. И докато тая България, хубавата, въображаемата, е в него, той може да е на всяко място по земното кълбо; а и не само там.

Ти, така си казвах, Йонко, най-трудната работа вече си я свършил, излязъл си от тая задънена улица, от тия криви сокаци, които наникъде не водят, и вече си по световните магистрали. Само от тебе зависи колко бързо и в каква посока ще караш и докъде точно ще стигнеш; никой не може да те спре! Светът е твой, ти си го спечели, може да се възползваш от неограничените му възможности, за разлика от всички тези, познати и непознати българи, принудени да останат от другата страна на пропастта.

Тия хора, които още не са осъзнали, че съществува и друг свят освен този, в който живеят. Разбираш, че на тебе ти е много по-лесно да мечтаеш, да продължиш напред, да постигнеш това, което искаш. Защото си свободен.“

Из Чекмо 2“ от Момчил Николов

И това беше началото на края. Почнахме да потъваме лека-полека, но сигурно и неизбежно. Кретахме около месец и половина-два, докато парите – всички и отвсякъде – свършиха окончателно. Стотинка не остана. Да поискам – няма от кого. Майната, след като много успешно се погрижи за физическата и психическата форма на Даяна Рос, отлетя с нея за някъде, и аз не знам къде, може би Азия, но не съм сигурен; много го хареса тя, нае го за цялото световно турне, изгубих му дирите. Друг, от когото да поискам пари назаем – не се сещам. Някакъв легален начин да изкарам в това състояние, в което съм – също не се сещам. Впрочем не се и сещам и за
друг момент, дето да съм бил чак в такава безизходица – без стотинка и без идеи. Обяснявам това, за да се знае колко голямо ми е било изкушението в тоя момент. Изкушението да изкарам пари с някой от не толкова легалните начини. Някоя игра на зарове или поне едни бързи клечки. На мене пръстите не са ми толкова ловки, колкото навремето, не ми е възстановена подвижността още на сто процента, ако и да въртях Рубик кубчето всеки ден – ама ако не с ловкост, то с опит, с артистичност щях да компенсирам. Тая мисъл – да се върна към комара – ме завладява мене много бързо. Нахална мисъл, досадна – не ми дава да спя, само ми се върти в главата и ме подтиква, по наклонената плоскост се опитва да ме засили, някоя пакост да
направя, ме насърчава. Аз се съпротивлявам, опитвам се да я изключа тая мисъл от съзнанието си, да я изгоня от главата си, ама нали сте чували народната мъдрост, дето гладната кокошка сънувала просо; ясно е кой е гладната кокошка тука и какво просо сънува. Чували сте сигурно и другата народна мъдрост – и тя вярна – че гладът е по-силен от тока. То не е точно глад – като на ленинградската блокада примерно – ние си ядяхме по три пъти на ден. Обаче само ориз. Сутрин, обед и вечер – ориз. Това можехме да си позволим, беше най-евтиното нещо в магазина. Варен ориз, пържен ориз, ориз със сол, ориз с чесън и олио, ориз със захар; по китайски, по
тайландски, по френски, по пакистански, по не знам си какъв начин. Аз нали се опитвам да разведря атмосферата, да обърна на майтап и забава, какви ли не маймунджилъци, хватки и названия измислям, за да го пробутам тоя ориз, като някакъв извънреден деликатес се опитвах да го пробутам на семейството. Теодора яде, яде, сигурно седмица изкара на ориз и накрая се предаде. Аз, казва, не мога повече, ще се пръсна, като пълнена пуйка с ориз се чувствам вече. И спря да яде, уж диета някаква почна, лечебно гладуване, само на вода. Чарли – той нали е дете,
по-лесно се лъже, психиката му е още непокварена – остана в заблуда още няколко дена: че тоя ориз, дето го плюскаме три пъти дневно, е голяма работа. Накрая обаче се отврати и той, писна му. Слагам му аз една вечер паничката пред него, а той само така, първо поглежда ориза, после поглежда мене и казва: о, папа, нот райс агейн. Не плаче, не мрънка, не се лигави, много тихичко и притеснително ми го казва това, все едно ми се извинява, че не може повече; има желание детето, иска да ми угоди, но просто не може. Представяте ли си: детето ми се извинява, че не
може повече да яде ориз! Не знам какво да ви кажа, как да ви обясня какво почувствах, как ми се обърна всичко отвътре. Направо ми причерня пред очите, някаква буца тука, на гърлото, ми заседна.

Станах, взех си бастуна, без да продумам, и излязох от апартамента. От вкъщи – право в един шопинг център, дето беше много близо, най-гъзарския в Сърфърс Парадайз, а най-вероятно и на целия Голд Коуст. Съвсем нов, много модерен, много лъскав. Защо отивам точно там, а не другаде – аз нямам представа към тоя момент. Не знам как да го обясня – просто краката ме повеждат. Усещане имах, предчувствие – че парите, дето ми трябват, са там. Не че имам идея какви са точно тия пари, колко са и как ще ги изкарам. В главата ми е една каша, разбирате ли, единственото, което със сигурност знам, е, че в тоя момент аз съм готов на всичко само и само
Чарли да не яде ориз. Ако трябва, комар ще играя с някой, ако трябва, ще прося, ако трябва, магазин ще обера. Може и човек да убия, обаче пари поне за ядене ще намеря. Стигам до мястото, влизам и тръгвам право напред. Да обясня: на партера в тоя шопинг център, по средата, има ресторант, суперлуксозен, много скъп, с едни маси, с едни покривки, с едни подредени като за прием на кралицата прибори, чаши и чинии; костюми, вратовръзки, копринени рокли, лачени обувки и прочее луксозни артикули допълват обстановката. И още: едни младежи с бели ризи и
черни панталони свирят на пиано и цигулка, класическа музика свирят леко и елегантно. Това е ресторантът, много луксозен, а точно до него е казиното, съединени са; хапнеш, пийнеш, пък като ти се доиграе и все още имаш пари за харчене – рулетката и блекджекът те чакат. Обаче – това също е важно да се отбележи – и в ресторанта, и в казиното не пускат Сульо и Пульо, там не е за обикновените туристи, дето обикалят улиците; ниво и класа се държи, стил и мангизи се изискват, за да влезеш. Казвам всичко това, за да си ме представите добре мене в цялата
картинка: както съм готвил ориза на печката вкъщи, така съм излязъл – с едни къси гащета, с една жълта тениска, с джапанките. И шината, да не забравяме – към тоя момент тя все още си е на главата ми, щяха уж да я махат тия дни, ама все още не са. Сега, с какъв акъл, без стотинка в джоба, как точно съм планирал да вляза в казиното, с какво съм възнамерявал да играя – аз нямам обяснение. На мене съзнанието ми е замъглено, единственото, което зная, е, че трябва да намеря отнякъде пари, това ми е целта; влизам в ресторанта и без да се оглеждам, като кон с капаци продължавам напред. Не се оглеждам, щото, ако се огледам, аз зная какво ще видя: хора
покрай масите, които така, леко, над чиниите си ме стрелкат с очи. Недоумяват, не разбират, възмущават се, оглеждат се за някое отговорно лице, от което да потърсят обяснение: кой го е пуснал тоя откачалник тука, защо ни разваля той на нас лукса, защо ни разваля спокойствието, изживяването; и ония, младежите с пианото и цигулката, и те ме гледат, тайни погледи мятат към мене, докато ръцете им изтръгват красиви звуци от музикалните инструменти.

А аз ходя, куцам колкото се може по-бързо, нали идеята ми е да се добера до казиното, преди някой да успее да реагира, да ме хване за врата и да ме изхвърли като мръсно коте. Какво ще правя, като го стигна това казино – още не съм мислил по въпроса, там ще се оправям, засега целта е да се добера до него.

Да, ама не се добирам. Не че някой ме е спрял или се е опитал да ме спре. Сам се спирам. Защо, Чекмо, ще попитате вие, защо тогава спря насред ресторанта, какво прекърши така твоя устрем, твоята решителност? Отговарям ви веднага: нищо не е спряло нито устрема, нито решителността ми. Само дето внезапно видях една възможност, която напълно промени плановете ми или по- скоро намеренията, защото аз планове конкретни не съм имал. Видях аз, че в центъра на ресторанта има шадраван. Тоест аз този шадраван съм го видял отдавна, той е много голям, с
един розов мрамор, с едни статуи, с едни водоскоци и безброй фонтанчета; още като влезеш в шопинг центъра, ти се набива в очите тоя шадраван с целия си европейски блясък и разкош.

Само че така, отдалече, ти не можеш да видиш една много важна подробност – цялото дъно на шадравана е покрито с монети – хората хвърлят за късмет. Такава, моля ви се, била традицията. Те го отворили миналата година тоя шопинг център, но вече си има традиция да хвърляш пари в шадравана, глупости на търкалета, пълни измишльотини. Това обаче мене не ме интересува, когато виждам пълния с мангизи шадраван, аз изобщо не мисля дали е глупава тая традиция, или не е. И през акъл не ми е минало да си помислям за традиции. Ситуацията не е за мислене, ами за действия изненадващи, светкавични, съобразителни. И какво правя аз: забравям моментално казиното и приближавам, малко разсеяно като розовата пантера Пинко, до ръба на
шадравана. Събувам си джапанките лекичко, внимателно, с тая шина на главата не мога да буйствам кой знае колко, нали? Знам, че всички мене ме гледат, сигурен съм, то си е цял спектакъл. Е, основното действие още не е започнало, но тия свалени джапанки са достатъчен и явен знак за това, което предстои да се случи. Единственото неизвестно е как точно ще се случи, това се питат всичките тия добре облечени и добре нахранени зрители. Ето как: присядам аз на ръба бавно, плавно, без резки движения, едно че физическото ми състояние не позволява, и
друго – че пред тая изискана публика, на фона на тая възвишена музика някак си не върви да се пльоснеш като Бай Ганьо в къпалнята по гъз или по тумбак. Сядам аз, премятам първо едното краче, после другото и много нежно, като лебед, елегантно се потапям в шадравана. Дотук добре, обаче оказва се, че тоя шадраван е доста по-дълбок, отколкото си мисля аз – до кръста някъде, че и малко по-нагоре даже ми идва. За да стигнеш до парите на дъното, трябва да се гмурнеш, не става просто да протегнеш ръка и да обираш, да береш като цветя от градинка, както наивно съм си въобразявал аз. Неприятна изненада, малко объркваща, малко затрудняваща начинанието, ама като съм влязъл веднъж, като са ми всичките тия пари буквално
в краката, сега какво, да се откажа ли? Да подвия опашка и да изляза? Да се прибера без пари вкъщи? Да оставя Чарли и Теодора още неизвестно колко дълъг период на ориз? Ще ме извинявате, ама няма как. Поемам въздух и се потапям, много леко, много, като някое земноводно, дето това му е работата – безшумно и незабележимо да се гмурка в дълбините на разнообразни водни басейни и съоръжения. Хора-мора – не ме интересуват, те в тоя момент изчезват от полезрението и съзнанието ми. Разбирате ли, все едно тоя шадраван не е по средата на луксозния ресторант в шопинг центъра, ами в някоя пустиня, напълно безлюдна – ни човек се мярка, ни камила. И едно спокойствие ме обзема, една концентрация – все едно разполагам с цялото време на света да си набера колкото парички ми трябват от тоя оазис на благоденствието. Гмуркам се и събирам, гмуркам се и събирам, а като напълня шепите – отивам
и ги изсипвам навън, там, дето са ми джапанките. Не знам колко време съм изкарал така, колко точно пари съм събрал, аз нали ви казвам, като в някакъв транс бях, светът беше престанал да съществува за мене. Добре че по едно време внезапно в съзнанието ми се появи Чарли, така, с паничката ориз в ръцете. И се сепнах: какво правиш бе, Йонко, детето ти е гладно, жената ти е гладна, пък ти тука на леководолаз се правиш, на човека амфибия. И излязох. Кротко, спокойно,
без никакво напрежение. Сега, това, че навсякъде от мене тече вода, че музиката в ресторанта е замлъкнала, че всички по масите седят като препарирани и ни тракане на вилици и лъжици се чува, ни шумолене на копринени рокли, ни човешка реч – една абсолютна тишина, като замръзнали са всички и всичко – на мене изобщо не ми прави впечатление. Обух си джапанките, поизстисках си гащите и тениската, както си бяха на мене, разбира се – няма сега събличанки- обличанки да им демонстрирам на тия, прекалено е – и почнах да си събирам парите. Бая бяха, цяла купчина, предимно по долар или два, рядко имаше някоя по-дребна монета, явно е такава
традицията, дребни монети не признава; събирам аз тука, така, с едната ръка съм си хванал тениската, като престилка съм я направил, и там пускам. Не знам колко, ама поне едно седемдесет-осемдесет-деветдесет долара със сигурност имаше, напълно достатъчно да се храним нормално поне една седмица. Събрах всичко, напълних торбичката аз, образно казано, и тъкмо се обръщам да си тръгвам невъзмутимо, гледам, някакъв се е засилил към мене. А до тояю момент – никой нищо не ми казва, гробна тишина и пълна липса на възпиращи изпълненията ми действия. От охраната на шопинг центъра бяха дошли двама, с униформи и радиостанции, обаче
нищо не предприемат, само стоят така, един до друг, на почтена дистанция и ме наблюдават. Персоналът на ресторанта, сервитьори, сервитьорки и прочее, са се скупчили на бара, гледат ме, ама не помръдват и те; готвачите даже бяха излезли кой с нож, кой с ренде в ръцете – и те шоуто да видят. Всички са толкова шокирани, толкова им е необичайно това, което им се случва, че не знаят как да реагират – така си го обяснявам аз – напълно блокирали са. И насред тая замръзнала ситуация, насред това безвремие изведнъж се появява тоя. Да е ченге или нещо подобно, не е, така го преценявам на пръв поглед, прекалено културен ми изглежда, изискан,
баровец някакъв. Около шейсетгодишен, по-висок от мене, леко пълен, едър мъж, облечен с костюм – хубав, скъп тъмносин костюм с вратовръзка, червена, и жилетка. Сигурно е шефът на ресторанта, помислих си, на някакъв началник приличаше, класа имаше, осанка. Ама ако ще и президентът на Австралия да е, аз на него няма да му дам парите – така решавам на момента. Ако се наложи – ще се бия, ще му сцепя главата с бастуна, в очите му ще бръкна, ама от парите, дето с толкова труд и с толкова публично излагане съм събрал – и цент няма да му дам. И явно
доста злобно съм го изгледал, щото тоя взе да се усмихва дружелюбно и да си вдига ръцете; демек спокойно, изи, няма страшно, с мир идвам. Дойде той, застана така, съвсем близо, на не повече от метър от мене. Стои и продължава да се усмихва. И казва така, директно: ти, знам, че не си просяк, а има нещо, което те е накарало да направиш това. Така ли е? Аз си мълча. Наблюдавах те през цялото време, продължава тоя, и искаш ли да ти кажа какво видях отстрани, любопитно ли ти е? Аз мога да си представя каква е била картинката отстрани, то не трябва кой
знае колко въображение за тая работа, ама все пак любопитството ме гризе. Какво, питам? Ами, казва, аз видях една невероятна сила, една страхотна сила, дето до тоя момент много рядко, да не кажа никога не съм виждал. Решителност, воля, сила на духа, разбираш ли ме какво говоря? Разбирам го, но не му казвам нищо. Мълчим малко, десет секунди, да речем, а после той пита: финансови проблеми ли имаш? Да, имам финансови проблеми, признавам, но те са временни. Сигурен съм, че са временни, казва той, човек като тебе ще се оправи с всичко в тоя живот.
Откъде знаете, питам, че ще се оправя? Нали ти казах какво видях, усмихва се пак, излъчването ти е такова, на човек, който може да се справи с трудните ситуации, които животът му сервира, да мине през тях и да оцелее. Така казва тоя странен човек и си вади портфейла – тука, от вътрешния джоб на сакото го вади. И пита така: ако ти предложа да ти дам двеста долара в
момента, от добри чувства да ти помогна, ще ги вземеш ли? Да, на драго сърце, отвръщам, благодаря. Аз няма как да му откажа в тая ситуация, разбирате ме – и Сатаната да беше, щях да взема парите.

Отваря си той портфейла, бърка вътре, вади две банкноти по сто долара и ми ги подава. Вземам ги аз, благодаря му пак, а той бърка отново в портфейла си и вади една визитна картичка. Не ми я дава, само я държи в ръката си пред мене, гледа ме в очите и ме пита: ако предположим, че се почувстваш по-добре, ако поемеш глътка въздух и може да мислиш за други неща освен за финансовите си проблеми, мога ли да разчитам, че ще ми се обадиш някой ден? Ще ми се обадиш ли? Ще се обадя, разбира се, защо да не се обадя? И взех визитната картичка. Дръпнах я от ръката му и без да я поглеждам, си я сложих в задния джоб. А той: виждам, казва, че бързаш
много в момента, няма да те задържам повече, довиждане. Довиждане, казвам му и аз, и се разделяме. Той си тръгва по неговия път, а аз – директно в супермаркета, имаше голям супермаркет в тоя шопинг център. Отивам там и изобщо не ме интересува, че съм мокър, че от мене капе вода, че всички ме гледат и прочее подробности. Влизам с парите както са тука, във фланелката, грабвам една количка и почвам: хляб, салам, мляко, плодове, всичко. Само ядене, друго мене не ме интересува, напълних количката, изтърсих парите на касата, жената си отброи каквото ѝ трябва; платих си аз и си тръгвам, какво повече да правя, аз за пари и храна съм дошъл, каквото можах, свърших.

И в тоя супермаркет никой нищо не каза, и тука само ме гледаха стреснато как тичам между рафтовете с мокри дрехи и количката; смятайте само в какво психическо състояние съм бил, как съм изглеждал, какви впечатления съм оставял. Честно казано, за мене и досега е загадка как така никой не се обади на полицията, как не дойдоха и как не ме арестуваха най-малко за нарушаване на обществения ред. Тука са чувствителни на такива работи, не търпят хора, които нарушават правилата и се правят на интересни.

Както и да е, важното е, че развръзката е щастлива. Прибрах се вкъщи, сложих торбите с храната на масата, изсипах там каквито пари бяха останали; ония двеста долара, дето човекът с костюма ми ги даде – и тях ги слагам. И Теодора тогава ми казва така – застанала отстрани, до масата, гледа ме и ми казва: аз, вика, знаех, че или ще се върнеш с храна и пари, или изобщо няма да се върнеш. Само дето не очаквах толкова бързо да стане всичко. Как така бързо, защо да е бързо?
На мене, разбирате ли, ми се струва, че часове са минали, поне два часа, да речем. Ами петнайсет минути те нямаше, казва Теодора, най-много двайсет. Не съм ти засичала време, но в никакъв случай не е повече. Как така, това не може да бъде, не мога да повярвам аз. И пресмятам наум: докато докуцам дотам, докато се добера до ресторанта, пък шадравана, гмуркането, събирането на пари, разговора с онзи, пазаруването – няма как за петнайсет минути да съм успял да свърша всичко това. И за двайсет няма как. Странна работа, но щом Теодора казва, че е така – сигурно е така, няма да тръгна да споря…



Други новини

Последни новини

Вучич: Уважавам Русия, служа само на Сърбия

Президентът на Сърбия Александър Вучич заяви днес, на втория ден от парламентарното заседание по въпроса за Косово, на което се представя доклад...

Стефан Янев: „Български възход“ ще се яви като партия, а не като коалиция на предсрочните избори

На предстоящите предсрочни парламентарни избори „Български възход" ще се яви не като коалиция, както бе на предходните, а като политическа партия, каза...

Николай Нанков: През последните години не е имало контрол на строителството

В предаването „Лице в лице“ по бТВ Николай Нанков, каза че това не е пиар тактика и не политизираме темата. В последните месеци действията...

Корнелия Нинова: Най-висша наша отговорност е националният интерес

"Проблем, който ни противопостави, той е донякъде обективен и донякъде субективен, липса на единно мнозинство. Така ни излъчи българският народ, но това...

Петър Витанов: България единствена иска предоговаряне на Плана за възстановяване

Имаме основание да искаме преосмисляне на условията по Плана за възстановяване и устойчивост, но едва ли ще получим подкрепа от останалите 26...