Един от най-добрите ни журналисти прави пряко включване от живота с истории на реални личности.
След психологическия роман „Кладенецът“, откровената „Депресията ме обича“ и пъстрия букет от сюжети „България за начинаещи“ журналистът и писател Веселина Седларска отговаря на приятелското предизвикателство на съседка по болнично легло и създава „книга по действителен случай“, в която реалността намира опора в измислицата и обратното.
„Гладни сърца“ е пътеводител из лабиринта на живота. Страници, населени с истински истории, случили се с реални хора, гладуващи за смисъл, топлина и завършеност.
В това сърцато и майсторски написано книжно риалити ще оживеят историите за Стефка, която машините никак не обичат, за затворничката, готова да признае всичко, за телеграмата, в която Каспичан и Касиопея са на ръка разстояние, за мъжа, който се учи да танцува…
В огледалото на техните несполуки, изпитания, причудливи и (не)обикновени съдби се оглежда живият живот. И така меандрите на сюжета на всеки един разказ се вливат в океана на човешките вселени – (почти) случили се наистина, изживени за миг и останали невидими за световните хроники.
С деликатност, съчувствие, огромно човеколюбие и здравословна доза чувство за хумор Веселина Седларска вплита в 204 страници тънките, пъстри нишки на смисъла, за който са гладни човешките сърца и който всеки намира на различно място.
А в него постепенно рисунките и часовете за някои хора се превръщат в убежища. Буквите и имената придобиват вълшебни сили, а късметът може да се подарява.
„Гладни сърца“ е малък сборник с голямо сърце, червен конец със синьо оче по средата. Сборник, населен с човешки истории, които изкривяват времето и пространството и ги превръщат в нещо друго – не във физични, а в човешки величини.
Бог е чертожник, който рисува с пергел окръжности. Понякога се залисва, отлага, протака, но накрая завършва кръга и човек го усеща като прещракване на катинара от скрина на своя живот – вътре е, твое е, може да пиеш сила от него, а може и да го удавиш в сълзи – както ти решиш.
Из „Гладни сърца“ от Веселина Седларска
ПРЕДГОВОР
Не се заричай, чуваш ли, не се заричай. Всеки, на когото съм се присмивала, ми е ставал шеф, и всичко, което съм се заричала, че няма да направя, съм правила. Виж ме сега: седя в леглото и гледам турски сериал (тук трябва да се сетите какво е било заричането). Дори си записвам сюжета в тефтерче. С ръка, на която имам абокат, свързан със система (тук трябва да се досетите, че съм в болница). В стаята има още едно легло, в момента то е празно. Жената, която лежеше в него, бе оперирана днес и ще прекара тази нощ в интензивното отделение. Поставила ми е задача да гледам серията и да ѝ я разкажа. И аз я гледам, водя си бележки. Най-трудно е с имената, отбелязвам Фарук с Ф за по-кратко, но след малко се оказва, че брат му се казва Фикрет и съкращението не върши работа. Чувам имената ту като Кеймет, ту като Късмет, а дали е Дилара, или Гилара зависи от града, в който е родена съответната озвучаваща актриса. Но общо взето, си изпълнявам поетия ангажимент.
А сериала след този по другия канал да го гледам ли, попитах Бабадора. Тя така се представя: „Аз съм Бабадора“ (тук трябва да се сетите за възрастта и името ѝ). „Сакън! – отсече Бабадора. – В него има насилие.“ Бабадора е по-подходяща за СЕМ от всичките му членове, ако съдя по телевизионните ѝ забележки. Пет минутки след като се запознахме, тя каза, че ще ме пита нещо много важно, на което досега не е получила отговор. В болницата хората си говорят само важни неща, винаги лични, понякога тайни. Ето го важното в този случай: „Бебетата, които са снимани в турските сериали, получават ли хонорар?“. Не ме питайте колко мънках, докато предположа, че получават. Сериалът на Бабадора е най-хубавият, защото е по действителен случай. На другия канал от 17 часа също има сериал, но Бабадора не го уважава, защото не е по действителен случай.
„Ти – вика Бабадора, – разкази пишеш ли, или само дописки?“ „Не мога да пиша разкази – казвам, – разказите се измислят, а аз от журналистиката съм се увредила и не мога да измислям.“ „Глупости – вика Бабадора, – че какво пречи да пишеш разкази по действителен случай? Хората филми правят по действителен случай, ти за един разказ… Хем ще са по-хубави, като сериалите.“ Така започна моята магистратура по творческо писане в университета на Бабадора. Разказах ѝ няколко интересни случки – истински. Тя слуша внимателно и после коментира с една дума. Ако случката е човешка история, коментарната дума е: „Живот…“. Ако сюжетът е странен, любопитен, коментарът е: „Свят…“. И в двата случая с клатене на главата. Върна се от интензивното с три стърчащи от тялото ѝ тръбички и с нови творчески идеи. „Но първо – вика, – разкажи серията.“ „Имаше една – казвам, – не ѝ разбрах името, нещо като Каймак…“ „Знам я – вика Бабадора, – на малката снаха майка ѝ, давай нататък!“ Отварям тефтерчето, изиграх два-три диалога, доволна остана. В този момент телефонът ѝ звънна. „Ревизират ме дали съм жива“, рече Бабадора, като имаше предвид близките си.
Ето какво беше измислила, че трябва да направя: „Като чувам колко хора ти се обаждат по телефона, ако всеки ти разкаже една хубава история и ти я напишеш, ще стане книга по действителен случай. Кажи им да се сетят за някаква по̀ така история, трогателна, ама може и подла, ти нали гледа серията, нещо, дето да е или живот, или свят, какво ще те уча… обади им се.“
И аз им се обадих. С обещание, че ще променям имената, ще избирам от чия гледна точка да преразкажа историята и тук-там ще прибавям, но съвсем малко.
Разказаха ми. Преразказах. Така се роди тази книга и така разбрах какво иска да каже Стайнбек, когато твърди, че само разтваря страниците на книгата и историите припълзяват по тях.
