По книжарниците излезе „Памет и справедливост” на Даниела Колева – задълбочено проучване на начините, по които българското общество се справя с комунистическото си минало. Кои са институциите на нашата памет, можем ли да говорим за политика на истината, кой си припомня, как и защо?
9 май, паметникът на Съветската армия в София, тържеството за Деня на победата. Звучат съветски военни песни, две жени продават червени карамфили, а трета – руски и български флагчета. Мъж с бастун обяснява: „Така сме възпитани. Като знаеш колко хиляди, милиони са се жертвали за този ден, не можеш да си останеш вкъщи.” Усеща се поколенческа солидарност. 1 февруари, Мемориалът на жертвите на комунизма пред НДК. Говори възрастен мъж, оцелял лагерист от Белене. Възрастна жена се взира в стената с имената, търси някого. Разперва безпомощно ръце и полага хризантемата си до оброчния кръст. Две места на памет, между които зее непреодолима пропаст.
„Памет и справедливост” на Даниела Колева, част от мащабната инициатива на Института за изследване на близкото минало, ни повежда по пътя на разтърсващо изследване на паметта – паметта, която пазим и чрез която живеем. Фокус на книгата е паметта за комунистическото минало на България – „официалната” памет, която намира израз в медиите, ритуалите, филмите, книгите и дори градската среда, и всекидневната памет, предавана чрез разкази на индивиди, семейства, поколения и малки местни общности.
Но тук трудно може да се говори за споделеност – наблюдава се все по-голямо разпокъсване в обществото. Съвременниците ни призовават миналото, за да дадат морална увереност на политически дебати. Създават се условия за политизация. Различни социални актьори се противопоставят един на друг в полето на паметта, което се превръща в огледало на интереси. Съвременна България се състои от два архипелага от изолирани острови – моралните им стандарти са различни, а версиите им за миналото са непримирими. Линиите, които разделят архипелазите, не са част от обикновен дебат – те са фронтови линии на воините на паметта, които защитават различни виждания за значението и последиците от комунизма.
Хладнокръвно и безпристрастно Даниела Колева задава въпросите: Как се помни близкото минало? Как социализмът/комунизмът се изгражда като публична и културна памет? Дали тези процеси са различни в отделните посткомунистически страни? Какво е отношението между официалната и всекидневната памет? А между паметта и усещането за справедливост? Как личните спомени са повлияни от обществените нагласи? Дали промяната на официалната памет засяга личните, биографични спомени?
„Памет и справедливост” събира стотици интервюта с хора от различни населени места в България и различни професии, множество писмени свидетелства и разговори със събеседници от няколко международни инициативи, включително Александър Кьосев и Борислав Скочев (автор на „Концлагерът „Белене” 1947-1987”). В атмосферата на един от най-мащабните демократични протести в страната „Памет и справедливост” е навременно и необходимо изследване на алтернативните разкази за миналото, които формират културата на нашата памет.
