Жена, която спи непробудно, мъж, който е мнозина, и гениален лекар без капка морал – трима невероятни герои ще ви отведат в един наглед невъзможен свят в толкова чакания първи роман на Любомир П. Николов!
От следващата седмица търсете „Крайни мерки“, дългоочаквания първи роман на Любомир П. Николов, автор на редица сборници с разкази, сред които „Щастливите хора“, „Фламинго за обяд“, „Натюрморт с мъже“, „Слънчев бряг – код жълто“, „Въжеиграчът Карой“ и „Очи на сляп, език на болен“.
Представянето на романа ще се състои на 30 юни (сряда) от 19:00 часа в пространство „Мисия 23“ (ул. „Мизия“ 23) в София с участието на журналиста и радиоводещ Ива Дойчинова и актьора Пламен Славов. Повече информация за събитието можете да намерите тук: https://www.facebook.com/events/873282226592603
Сенсеят Воронов е намерил щастието в живот с красивата Надя. Тя е неговата Надя, с румените си бузи и познатата усмивка. Но една сутрин тя просто не се събужда.
Воронов прави всичко възможно да я откъсне от непробудния ѝ сън – пее ѝ, щипе я, моли я, поднася парфюми под носа ѝ. Но Надя все така спи, а тялото ѝ започва да расте със зародиша на нероденото им дете.
За да спаси бременната си жена и детето им от внезапното проклятие на необяснимия сън, Воронов се отправя по света в търсене на помощ. И помощта пристига под формата на гениален, макар и неморален лекар, готов на всичко в името на науката.
Злощастен инцидент, който оставя живота на Воронов на косъм от смъртта, го превръща в кукла в ръцете на доктора. Отново и отново докторът пришива части от други тела към своето създание, за да го върне към живота. Не след дълго Воронов започва да чува мислите на хората, станали част от тялото му, като че ли са негови.
Колко е лесно един човек да се превърне в чудовище? И къде е границата на нещата, които сме готови да направим в името на това, което обичаме?
За пореден път Любомир П. Николов намира невъзможните герои за своята невъзможна история. За света, който се създава, когато се счупи предишният, за странното спокойствие в повредената хармония и за крехкостта на предвидимия свят от вчера – „Крайни мерки“ е красива, многопластова, неочаквана и хипнотично убедителна история от едно от най-талантливите български пера.
Любомир Николов
морфей
Първата нощ, след която тя не се събуди, бе пълнолуние. Някакво пиле пя под прозорците им до сутринта, а вятърът идваше от далечно море. Утрото бе чисто като след дъжд. Имаше сила в този ден, но Надя не се събуди. Спеше непробудно. Нямаше самотния израз на изоставен човек, а бе някак бодра, все едно там, където летеше, бе сред приятели. Воронов я побутна, но тя не се събуди. Към обяд той опита пак да я събуди и тогава наистина се уплаши. Буташе я, дори я ощипа, пляска с ръце близо до ушите, пя ѝ, молеше я, поднесе до ноздрите ѝ парфюм, плисна я с вода, но тя продължаваше да спи. Воронов често лягаше на гърдите ѝ да чуе дали диша, и с почуда усещаше, че диша равномерно. Сърцето ѝ биеше, както бе било през всичките ѝ трийсет и две години. Бузите ѝ бяха розови и въобще тя бе неговата Надя, само че не искаше да се събужда. Можеше да ѝ позволи да лежи така колкото си ще, само да не го плашеше с безразличието си на мъртвец.
Извика приятеля си Руби – пенсиониран лекар от близкото село и вече недочуващ. И той се опита да я събуди и направи почти същите действия като Воронов. Плесна я по бузите, свирна с една валдхорна, която висеше на стената, отвори клепачите ѝ, светна в тях, въздъхна укорително, но тя не се събуди. Надя продължаваше да лежи блажено. Или е летаргичен сън, или е кома, каза му доктор Руби. Ако е летаргичен сън, ще се събуди до две седмици. Ако е кома, един Господ знае. Наливай ѝ някакви течности и храна в устата, за да оживее, каза му Руби.
Храната бе нещо конкретно, за което можеше да се хване, нещо конкретно – и той се погрижи добре. Разтваряше ѝ мед с вода и я наливаше с тая течност, докато тя се изприщи. После разбра, че медът довеждал да алергии, и го спря. Започна да я храни със сокове. Една сутрин толкова му се прииска да я събуди, че ѝ направи силно кафе и като изстина, ѝ го преля с тръбичка в устата. Нищо. Стори му се, че лицето ѝ се оживи, но Надя не отвори очи. Надя, Надя, подвикваше по няколко пъти на ден. Окуражаваше я, а понякога, много рядко, ѝ се караше. Нощем спеше плътно до нея и цяла нощ разговаряха насън. Сутрин предпочиташе да мисли, че всичко е било бълнуване.
Една нощ Воронов се върна пиян, обезумял от мъка, легна до нея в леглото и я прегръща до зори. Извини тоя проклет нехранимайко, шепнеше в ухото ѝ, който, вместо да те гледа страхопочтително, те прегръща до изнемога, както преди. Представям си, че спиш. Спиш, както си спала толкоз нощи до мен, само дето не се събуждаш. Мога да гледам на теб като на жива или вече отлетяла. Защото сега си по средата. Затова реших да гледам на теб като на жива. Ставай, скъпа, има работа за вършене.
След време забеляза, че коремът ѝ бе започнал да нараства. Намали ѝ храната, но тялото ѝ растеше. Засрами се, Надя, казваше ѝ понякога, бива ли тъй. Та ти винаги си била стройна. Недей сега да се отпускаш. Докторът, и той бе забелязал. След един обстоен преглед каза, та тя е бременна. Като се замисля, Руби го погледна изпитателно, това не е невъзможно, но кажи ми и ти… Воронов се вцепени, почеса се по главата, след това юмрукът му се сви и се опита да отскубне кичур коса от темето си.
Обикновено бременността в кома протича нормално, добави примирено Руби. Тялото си знае работата. Раждането, разбира се, е с цезарово сечение, мозъкът не може да накара мускулите да се съкращават. Организирай пътуването и я води да ражда на сушата.
Беше се разчуло из селото и това, което можеше да се тълкува като позор, бе забравено, но чудото да си имат полумъртва жена, която носи бебе в корема си, това чудо се разрасна до боготворене. Брояха дните според това, което им бе казал докторът. Остават шест месеца и три дни, казваха. Носеха храна, дрехи за малкото и съвети. Воронов ги отпращаше набързо.
Една гадателка се задържа по-дълго. Той не се стърпя и попита какво вижда. Виждам я жива, каза му, но когато ти станеш – тя, а тя се прeобърне в теб. Виждам едно объркване. Виждам ви, все едно твоята глава е на нейното тяло и нейната на твоето и тогава тя проговаря с един малко мъжки глас – така я чувам. Не знам какво е това, но така ще е, каза му.
Не ми помагаш, оплака ѝ се той. Аз и не мога, отвърна жената и си излезе, без да вземе парите.
Воронов разбра, че светът започва да се нарежда извън неговите представи. Стори му се, че е притиснат в непозволена хватка, защото се оказа, че търсенията му не са били за опознаване на необяснимото и по-голямото от нас. Търсенията му са били лутане, докато стъпи в капан. А уж заслон си търсел ти, Воронов. Сигурност? А нима не може?
Руби го навестяваше често, привлечен от този случай, който бе странен.
Мирният човек постига повече от работливия, защото се отдава на обожание на природните красоти и ред, каза му веднъж докторът. А нима летаргията не е крайната нирвана, пълното скриване на аза в тялото. Съзерцание, тишина, кротост и пълно оставяне на божието благоволение. И ето, появява се и дете. Това е логично. Не казвам, Воронов, че е с непорочно зачатие. И двамата знаем, че не е така, но е трябвало да стане. Писано било. Друго е важно и то ме притеснява. Детето получава от майката наученото от предците. Има една трансфузия, за която гадаем, но без нея детето няма да знае на кой свят идва, и ще гледа празно. Такова бебе ще е без разум и ще е в тежест. Затова трябва да се погрижиш. Говори му нещо на това дете. Сядай до корема ѝ и му говори, пей му, ако искаш. Нека да разбере това същество, че е човек.
Така започнаха дните, в които Воронов, който бе мълчаливец, успя да каже на глас всичко, което си е мислел някога. После го повтори. После се уплаши, че всичко това е безсмислено, защото трябва да идва от разума на майката, затова направи една картонена фуния, постави широкия край на фунията върху главата на Надя и вече каквото казваше, го казваше във фунията, за да мисли бебето, че идва от главата на майка му. За трети път каза каквото имаше да каже. Пееше лошо и насила. Имитираше домашни животни, имитираше себе си, смяташе на глас, все едно че математиката трябва да се учи наизуст, разказваше за места, където е бил и за които бе чувал от други. Понякога се оплакваше на бебето и го питаше какво ще става, като че ли в корема живееше медиум.
Хич не беше лесна тая жена и хич не помагаше в тая бременност. Нито веднъж не се събуди. Залежа се. В дните, когато се чувстваше силен, Воронов успяваше да я повдигне и да я върже за себе си. Разхождаше я заедно с малкото в тялото ѝ. Тримата обикаляха двора, след като се стъмнеше. Воронов пъшкаше и придвижваше внимателно крак след крак. Веднъж за малко да паднат – добре че се хвана за един клон. Бебето май че трепна уплашено.
Цяла седмица Воронов седеше на стол до леглото на Надя, потънал в пот и въздишки. Защо се бе случило така, питаше стените, ръцете си, стискаше юмруци с побелели кокалчета и пуфтеше. Удряше с пестник главата си и с чело стената. Защо бе загубил способността да я пази, точно когато е най-беззащитна? Защо, след като две години опитваха да имат деца, се случи точно сега, когато тя спеше? Сигурно нещо в ума ѝ е пречело, реши. И кой е виновен, чудеше се – случаят, любовта му или някакво събудено проклятие? Кому бе нужна тази брутална бутафория? И как се случи всичко това? Та нали беше дошъл на острова да търси простотата на истината. Тая спокойна мъдрост, до която може да се стигне с беден до крайност живот.
Понякога пускаше плочи на грамофона и пак така вързани, тримата танцуваха. От толкова танци, мислеше си, бебето ще е момиче. Ще е готова танцьорка още като проходи. След танците слагаше внимателно Надя в леглото, а тя бе като огромна кукла с повреден механизъм, която не искаше да си отвори очите, но нещо в корема ѝ цъкаше, едно тайнство тиктакаше и се развиваше по закони, просмукани в тялото ѝ, организиращи всяка клетка без участието на разума.
Нощем вземаше ръката на Надя и ѝ гладеше корема, пееше песни на бебето. Милваше с нейната ръка лицето ѝ, почесваше я зад ушите, гъделичкаше я, режеше ѝ ноктите, отваряше ѝ понякога устата и духаше вътре с пълни дробове. Насън бродеше заспал, хванал за ръка бебето, което кой знае защо, бе с неговия ръст и бе по-умно от него. Стискаше го окуражително за ръката и го водеше нанякъде. Тоя сън му даваше сили, защото бе от възможното бъдеще.
