четвъртък, май 30, 2024

„Неделният продавач на книги“ от Даниел Вълчев – изящна история за живота и литературата, за математиката и любовта

Трябва да четете

Доц. Наталия Киселова: Остава привкус за политизиране на Конституционния съд

"Остава привкус за политизиране на Конституционния съд, защото колективеният орган решава предимно политически проблеми, заяви доц. Наталия Киселова в ефира на БТВ.

Тагарев: В САЩ обсъдихме разполагането на ПВО и противокорабни ракети у нас

„Обсъждах в САЩ възможностите за разполагането на съюзнически противовъздушни и брегови противокорабни ракетни комплекси за усилване на отбранителните способности на България“. Това...

Нетаняху: Израел няма да спре офанзивата, докато не осъществи целите си за унищожаване на „Хамас“

Израелският премиер Бенямин Нетаняху публично отхвърли натиска на Съединените щати за палестинска държава. На пресконференция, излъчена по националната телевизия,...

Ракети бяха изстреляни от Газа към Южен Израел

Ракети бяха изстреляни снощи от Газа към Южен Израел. В отговор израелските сили за отбрана съобщиха, че са унищожили...

Преди няколко години Даниел Вълчев (когото познаваме повече от неговите публични изяви като министър на образованието и като декан на Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”) се престраши да опита силите си и в литературата. След като имахме удоволствието да се потопим в неговите сборници с разкази „Осем и половина“ и „Разкази“, в книжарниците вече може да бъде открит и първия му роман.

„Неделният продавач на книги“ е книга, която трудно може да се представи с няколко изречения. По някакъв начин, това е книга за книгите, за онова, което прочетеното оставя у нас, и така участва в създаването и подреждането на нашата вътрешна лична библиотека.

По своя жанр „Неделният продавач на книги“ е роман. Фабулата е внимателно изградена около постепенното разкриване на една загадка – изчезването на брата на героя-разказвач. Липсващите книги от домашната библиотека се появяват една по една, събуждат различни спомени и водят героя през извивките на повествованието.

Образите са интересни, грижливо представени и развиващи се до самия край – приказлива съседка и нейната внучка тийнейджър, възрастен учител по математика, млада полицайка и малката й дъщеря, дете с аутизъм, православен свещеник, жена с необикновени способности в алианско село. И всичко това, пропито от тайнственото присъствие на безлик продавач на книги, който се появява само в неделите.

В книгата е забъркана една възбуждаща въображението смес от литература, наука, философия и случки от ежедневието – от Лермонтовия Печорин до уравненията на Курт Гьодел, от Умберто Еко до принципа на Хайзенберг и от Малкият принц до котката на Шрьодингер. Възвишеното и всекидневното, сериозното и ироничното, суровото и лиричното по един естествен начин се свързват в една точка – уважението към вечния обречен стремеж на човека да се съизмерва със своя Създател.

Тези, които са чели разказите на Даниел Вълчев, едва ли ще се учудят, че книгата се чете на един дъх. И, както може да се очаква, оставя елегантен и красив послевкус, който не бърза да те напусне.

Из „Неделният продавач на книги“

II

Два дена по-късно чакам на опашката пред изхода, за да се кача на самолета за Варна. Оказ­ва се, че от миналата година един път седмич­но има пряк полет и кой знае защо, приемам това за добър знак. Очертава се да излетим почти навреме, нещо, което не се подразбира на „Шарл де Гол“ – едно от най-сложно органи­зираните летища в света. След няколко ми­нути вече седя в самолета, а самият самолет бавно се придвижва към пистата и се нарежда на опашката за излитане. Пред нас има три други самолета, единият от които прилича на изрисуван от деца. Не успявам да разчета името на авиокомпанията и се връщам към вестника, който ми предложиха при качване на борда. Докато се информирам за позиция­та на Франция по въпроса за бъдещите общо­европейски сили за отбрана, е дошъл нашият ред. Двигателите увеличават рязко обороти­те си и започват да вият, а самолетът леко се разтриса. Свалям вестника, за да се насладя на ускорението. Много обичам момента, в кой­то колелата се отлепят от пистата и пар­чето метал, натъпкано с хора, излита напук на земното притегляне. Единственото нещо, което ми харесва повече, е онзи сън, в който самият аз летя. В него не съм птица, а съм си човек, но когато разперя ръце и замахна с тях, се отлепям от земята и политам. Сънувам го много рядко, но никога не забравям усещането.

Вероятно е време да разкажа кой съм, накъ­де съм тръгнал и какво се случи в сряда, кога­то отговорих на обаждането от българския номер. Първите два въпроса са философски и аз нямам претенции да знам отговорите (така се измъквам понякога от някой въпрос на студентите, по който не ми се мисли или говори). Затова ще се заема с третия, а пър­вите два засега ще засегна бегло. Дано накрая се разбере кой съм и накъде съм тръгнал. Тряб­ва да уточня, че това е само донякъде опит за самоирония. А и към иронията аз по правило се отнасям сериозно.

Живея в Париж. Отдавна. Всъщност тук съм живял през по-голямата част от съзна­телния си живот. Преди доста години дой­дох за шест месеца с една стипендия за млади учени, запознах се с Катрин и така се случи, че останах. Тук работя, преподавам на френ­ски, пиша на френски, ожених се за францу­зойка. Синът ми знае само няколко изречения на български. Имам френски номер на социал­на осигуровка и френска шофьорска книжка. Имам дори френски паспорт. Дали се чувст­вам българин? Знам, че е редно да кажа „да“, но истината е, че не съм сигурен. Аз дори съ­нувам на френски, макар че сюжетите поня­кога са български.

Докато родителите ми бяха живи, се при­бирах до България поне веднъж годишно. Оти­доха си преди няколко години. И двамата в рамките на месец. Първо почина майка ми. Не можех да си представя как баща ми ще живее без нея. Без той да ѝ мърмори сутрин, докато пият кафе. Без тя да му направи забележка, че е забравил да купи нещо от магазина. Без да за­станат следобед на прозореца и да гледат как хората отиват към Морската градина и да об­съждат кой е остарял и какво е станало с де­цата му. Наистина не можех да си представя баща ми без всичко това. Изглежда, и той не е можел да си го представи, защото само двайсе­тина дена след погребението на майка ми една сутрин не се събудил. Сигурен съм, че я е съну­вал и просто не е имал сили да се събуди.

След погребението на баща ми останах с брат ми няколко дни в къщата на нашите. Го­ворехме малко и сякаш с неудобство. Месеци наред нито баща ми, нито майка ми ми бяха казали за нейната болест. Мисля, че баща ми не е искал да я видя грохнала и с треперещи от паркинсон ръце. Искал е да я запомня изправе­на, усмихната и закачливо суетна. Или пък се е страхувал, че ще прочета в очите му, че се е отказал да продължи. Не знам, сигурно е имал различни причини да не ми каже. Но и брат ми не ми каза нищо – нито дума, нито ред. Обади ми се едва в деня, когато тя почина.

Смъртта на хората около нас винаги про­меня нашия свят. И колкото по-близки са ни били, толкова повече празнотата, която ос­тавят, изкривява света ни. Те сякаш влизат неканени, за да се сбогуват, и взимат по нещо, без да имат право да го правят и без да ни пи­тат. Това е някакво прощално упражняване на власт от страна на умрелия, който сякаш казва: „Мъчно ли ти е, а? Мъчно ти е за мен, но и за теб самия, нали? Не си мисли, че живо­тът ти ще продължи, все едно че нищо не се е случило“. Знанието за тази власт вероятно ни е вродено, защото от нея се възползват и децата. Кой от нас в детството си не е по­желавал смъртта си, само за да накаже така близките си?

Та през онези няколко дни след погребение­то на баща ми говорехме малко. Брат ми изли­заше на работа, а аз оставах да се излежавам до късно, после бавно пиех кафе и си препичах филийки изсъхнал хляб, които стръвно мажех с масло. Ровех се в библиотеката ни, разхож­дах се в Морската градина, дори заведох брат ми на театър. Мислех си за това как се чув­ства брат ми. Дали по същия начин като мен, след като той ги е виждал всяка седмица, а аз – веднъж годишно. И колко близки може да сме с родителите си, които вече почти не вижда­ме? Не знам. Знам обаче, че самият факт, че ги има, прави света да изглежда по-спокоен и подреден. А след това нещата се объркват и трябва време, за да се подредят отново.

Всъщност аз също не бях наясно как точ­но се чувствам. Мъката идваше на приливи, а после с дни не чувствах нищо. Хаотично се мяркаха спомени. Чувството за вина, че не съм намерил време или не съм имал сили да им обърна внимание и да им кажа добра дума, се бореше със сковаващото усещане за необра­тимото. И през всичко това се прокрадваше подличкото гласче, което напомняше, че щом родителите ми вече ги няма, значи идва моят ред.

Оттогава минаха седем години. Почти неусетно, както поначало минават годините след една определена възраст. През тези годи­ни не съм се връщал нито веднъж в България. Не че съм взимал решение да не се връщам. На­против, в началото бях решил да си идвам вся­ка година, както дотогава. Но когато датата на първото ми планувано пътуване наближи, усетих, че си търся повод да не тръгвам. Така го отлагах на два пъти и после си признах, че не ми се ходи. Изглежда, че тънката нишка, която ме свързваше със страната ми, с града, в който съм израснал, с къщата, в която годи­ни подред всеки ден съм се прибирал, се беше скъсала.

С брат ми също се поотчуждихме. Първите години след смъртта на нашите разменяхме по някой имейл и се чувахме поне веднъж месечно. После все по-рядко. В един момент се запитах защо все аз да му се обаждам и реших да изчакам той да даде знак. Не знам дали и той си е мислел така, но в един момент спряхме да се търсим и сведохме контактите си до пожелания за Коледа и за рождените дни.

Брат ми остана да живее във Варна в къщата на нашите, на малката уличка до Морската градина. Той е роден само година и половина по-рано от мен и на практика отдавна сме забравили кой е по-големият. Брат ми е математик. Мисля, че не е просто математик, а е гениален математик. Аз съм юрист и при това негов брат – достатъчно основания, за да бъде преценката ми спорна. Но мисля, че съм надарен да позная гения, когато го срещна. Катрин също ме насърчаваше да вярвам, че имам такава дарба и понякога я изтъкваше пред приятели. Когато с престорена скромност отричах, разказваше как преди няколко години останах поразен от един млад художник, който излагаше в малка галерия на левия бряг, в една от пресечките на „Сен Жермен“, и как с парите, които носех, купих две негови картини, които днес струват колкото половината от двустайния ми апартамент в Шести арондисман. Та с моето вродено самочувствие, подсилено от тази случка, мога с увереност да кажа, че брат ми е гений. Освен това мисля, че и брат ми знае, че е гений. Това обаче по никакъв начин не му пречи да работи като учител в Математическата гимназия във Варна. И винаги е показвал, че изпитва наслада от работата си там. В останалото време се занимава с какво ли не. По едно време пишеше поезия, после започна да снима с някакъв стар фотоапарат и направи изложба с черно-бели градски фотографии, след това изостави изкуството и полудя по нещо, което нарича генна статистика. По време на последния ни кратък разговор по повод на рождения му ден разбрах, че ходи на църква и бил към края на работата си върху някакво много важно уравнение. Дали е успял да намери Бог, или да реши уравнението, не знам. Защото преди няколко седмици е изчезнал.

Други новини

Последни новини

Доц. Наталия Киселова: Остава привкус за политизиране на Конституционния съд

"Остава привкус за политизиране на Конституционния съд, защото колективеният орган решава предимно политически проблеми, заяви доц. Наталия Киселова в ефира на БТВ.

Тагарев: В САЩ обсъдихме разполагането на ПВО и противокорабни ракети у нас

„Обсъждах в САЩ възможностите за разполагането на съюзнически противовъздушни и брегови противокорабни ракетни комплекси за усилване на отбранителните способности на България“. Това...

Нетаняху: Израел няма да спре офанзивата, докато не осъществи целите си за унищожаване на „Хамас“

Израелският премиер Бенямин Нетаняху публично отхвърли натиска на Съединените щати за палестинска държава. На пресконференция, излъчена по националната телевизия,...

Ракети бяха изстреляни от Газа към Южен Израел

Ракети бяха изстреляни снощи от Газа към Южен Израел. В отговор израелските сили за отбрана съобщиха, че са унищожили...

Вили Лилков: Няма управляващи и опозиция в СОС – търсим начин да започнем работа

В момента няма управляващи и опозиция в СОС - ние търсим разумно мнозинство, което казва, че общинският съвет трябва да започне работа,...