Лекарят евреин Еди де Винд пише спомените си още в концлагера. „Последна спирка Аушвиц“ е единствено по рода си сведение, което излиза на над 80 езика по цял свят.
Единственият мемоар, написан в най-известния лагер на смъртта – „Последна спирка Аушвиц“ на холандския лекар Еди де Винд, излиза по целия свят почти едновременно като ярко свидетелство за силата на любовта и надеждата. Де Винд пише „Последна спирка Аушвиц“ върху листата на случайно намерена тетрадка в дните след освобождението му преди 75 години, докато се опитва да спаси тежко болни лагерници от смъртта.
Еди де Винд е млад холандски лекар от еврейски произход, чийто живот е изтръгнат от корен с идването на нацизма в родината му. Той е изпратен на гибел заедно с любимата му Фридел в ада на земята, Аушвиц. Любовта им е единственото, което ги крепи срещу зверствата на нацистите, а доброто и надеждата продължават да цъфтят дори на най-мрачните места.
Мемоарът на Де Винд – единственият познат мемоар, написан в концлагера – рисува болезнената истина за това какво се е случвало зад познатите на историята стени. Де Винд създава обяснение в любов на жена си Фридел, затворена в печално известния Блок 10, на фона на бруталността на Аушвиц. Но най-вече той разкрива истинския портрет на хората, изградили нацисткия режим. Екзекуторите от Аушвиц не са зверове, а обикновени хора, които са можели да вземат и човечни решения.
Името Йозеф Менгеле не е значело почти нищо за затворниците – дотолкова, че Еди дори не намира за необходимо да го спомене в своята тетрадка. Но историята му става още по-удивителна, когато именно Менгеле – известен ни като един от най-големите военнопрестъпници на Втората световна война – проявява милост към него и Фридел. Уморен си, болен и отвратен от себе си, защото си човек, а есесовците също са „човеци“, пише Де Винд.
Наситените и ужасни прозрения на автора, болезнената раздяла с любимите и мъчителната несигурност правят невъзможно за читателя да не се запита какво той би направил, поставен в същото положение. Но сред мрака на загубата на вяра в човечеството изгрява истинският смисъл на книгата – вярата в живота.
Ние и бъдещите поколения ще разчитаме на текстове като „Последна спирка Аушвиц“ да изграждат спомените ни и да са свидетелство за загиналите. В литературата ние продължаваме да помним избитите милиони, които постигат безсмъртие чрез писатели като Еди де Винд.
Джон Бойн, „Момчето с раираната пижама“
