„Dirty Side“ е историята на едно пътуване и (донякъде) на една любов. Но и нещо повече – социален коментар, упражнение по стил, озъбване.
Воден от любопитството си към Европа, разказвачът избира за своя ракета носител луксозен круизен кораб, като нощем отработва билета си в задушливите трюмове, а денем обикаля булевардите на Лисабон, Неапол и Ница, имитирайки безгрижен турист. Разказ за жалкото, но и смешно братство на кухненските чистачи, тези „туземци” с каюти под нивото на водата, и за контраста им с американските летовници, танцуващи всяка вечер под шарените крушки на палубата. Два свята, сблъскали се в тясното пространство на кораба – едновременно хотел, старчески дом, Вавилонска кула, плаващ зандан…
Оправдани ли са всички бягства, лошото настроение, безверието на толкова много българи, родени през 60-те и 70-те? Има ли кой да се посмее на краха на мултикултурния модел? Може ли любовта да спаси някого? И изобщо – кой тук е туземецът?
Кирил Нейков (1974) е роден в Плевен, но живее и работи в София. Има магистърска степен по английска филология и е професионален преводач от и на английски език с 20-годишен опит. Интересува се от субкултури, история на XX век, литература и музика. „Dirty Side“ е първият му роман, по който работи девет години.
Откъс от романа:
На фонокартата имаше снимани борци. Двама
приведени един към друг пехливани с тела, намаза-
ни, за да блестят. Намирах се в Турция, та не беше за
чудене това с борците. Купих си картата като в унес,
давайки на мустакатия чичо зад гишето банкнота от 5
долара. Той щял да си ги обмени, да не се притесня-
вам. Беше ми странно, че изобщо разполагам с дола-
ри. В началото ги потърквах между пръстите си, ка-
рах ги да шумят, за да повярвам. Сега щях да виждам
само тях, да ги усещам как ми издуват джобовете.
Отидох в дъното на празния пристанищен тер-
минал и без да губя време, проведох разговорите си.
Размазаният крак на единия борец се подаваше от
процепа на автомата.
– Бейби, пристигнах, качих се. Всичко е наред.
Първите ми впечатления са добри, така ѝ казах.
Казах ѝ също, че я обичам. Това беше вярно, неоспо-
рим факт. Успокоих и майка ми, която остана като
гръмната от внезапното ми заминаване. Сега можех
да тръгвам.
А бях пристигнал едва вчера. Всичко ми беше
съвсем прясно. Денят на голямото откъсване, хао-
сът по заминаването. В четвъртък ми се обадиха от
Компанията преди работа. „Събота сутринта трябва
да сте в Истанбул на пристанището. Ще познаете ко-
раба лесно – със сигурност ще е най-големият там.“
И дори ми го описаха криво-ляво. Бял, с единайсет
палуби, 180 метра дълъг и не знам си колко висок.
Лили беше излязла. Стоях си напълно сам, раз-
положен удобно в ниския фотьойл. Бях почти забра-
вил за тази работа, за въпросните кораби, които те
отнасят нанякъде. Все пак, казах си, това не е оправ-
дание… особено след като така любезно настояват
хората. Без да се помайвам, казах „ Добре, ще бъда
там.“ Казах „ да“ на авантюрата. Бях на 26, отслу-
жил, без сериозна работа и с една голяма любов на
ръцете си – моя единствен капитал.
След два часа бях напуснал бачкането си в дър-
жавното радио. След шест часа и тя знаеше. Сълзите
закапаха през пръстите ѝ и оттам на тротоара. Каза
ми, че разбира всичко и че трябва да замина. Не ме
спря.
Виж, с турската виза имаше усложнения. Дадо-
ха ми да разбера съвсем ясно, че тези неща не стават
така… от днес за утре. Пък и Турция имала някакъв
празник точно в този ден, всички чиновници почи-
вали. Все пак постигнах своето с малко помощ от
високо място. Една енергична лелка от министер-
ството на транспорта, с която ме свързаха от Ком-
панията, задейства арсенала си от връзки. Може би
я връхлетя симпатия – собствената ѝ дъщеря се тре-
пела по корабите, както ми сподели в момент на сла-
бост. Мисълта за това я покруси, чак се лашна към
прозореца… трябваше да се подпре.
На следващия ден застанахме на опашката пред
консулството. В поза на осъден, с картонче в ръка,
зачаках да дойде и моят ред. Когато най-сетне при-
ключих, скочихме в едно такси, за да стигнем час
по-скоро до автогарата. Имахме време дори за крат-
ко сбогуване. Не мога да кажа, че беше леко. Дви-
гателят вече работеше и през боботенето трябваше
да си кажем всичко, за три минути. Гърлото ми бе
блокирало, можех само да я гледам, да пипам лицето
ѝ. Тя ми беше всичко, откъдето и да го погледнех.
Беше тъжно, направо трагично това наше разделяне
сред локвите мазут и купчинките мръсен сняг. Както
и да е, овладяхме ситуацията, аз и моето момиче.
По изрично настояване на шофьора трябваше да се
кача. Тя седеше отвън с повдигнати вежди и ръка
върху устата. Усещах, че ми вярва, че беше с мен в
това приключение. Но беше тежко въпреки това. Ко-
гато потеглихме, тя тръгна редом с автобуса, а щом
той набра скорост след завоя, започна да тича, ма-
хайки ми с дългата си бяла ръка. Вече плачеше. Още
преди кафявото ѝ кожено яке да се стопи напълно
някъде зад нас, аз също заплаках. След това се успо-
коих. Беше 9 март 2001-а, петък.
* * *
Положението бе следното: след серия интервюта
и разговори по телефона ме одобриха за чистач в го-
ляма американска фирма за ваканционни пътувания
по море. Световната туристическа индустрия имаше
нужда от мен, а и аз си бях наумил да видя широ-
кия свят, така че набързо се оказах страна по трудов
договор с Romantic Cruises Ltd., надлежно учредена
в Маями. Не знаех дори накъде ще отплува „моят“
кораб, но бях твърдо решен да се кача на него, пък
каквото ще да става. Осланях се на добрия си къс-
мет, както пилотът – на болида си, тестван стотици
пъти, преодолял хиляди завои, един от друг по-гнус-
ни, по-хлъзгави… Пътувах с малко, да не кажа ника-
къв багаж: 3-4 тениски, резерва боксери и чорапи,
фотоапарат „Смяна 8“, аналгин, четка за зъби, бръ-
снарски принадлежности, любима снимка на Лили
и един роман на Мишел Турние. Имах и куп бумаги,
разбира се, между които един фалшив сертификат
за преминат моряшки курс. Преценявах шансовете
да ме върнат заради тая глупост, леко размазана под
ламината, докато летяхме по Цариградск
о.
Бях впечатлен как българската реч внезапно сек-
на след Пловдив. От Тримона се качиха цял билюк
жени с изявено турско самосъзнание и с българския
се приключи. Това ме устройваше. Извадих един
сандвич. Бях сам на две седалки, предвид ограни-
чения брой кандидати за нощен рейд към Босфора.
До мен кротуваше късметлийската ми пътна чанта в
синьо и червено, която от време на време потупвах
ласкаво за кураж. Пътувах си в пълен комфорт, от-
пивайки от чая, като хвърлях по едно око на турски-
те шоупрограми, които пускаха на прашасалото ви-
део. Топобслужване, бих казал… На границата също
мина съвсем леко, а и как иначе – с тази моя шарена
прясна виза.
С навлизането ни в Турция спътниците ми се
оживиха. Тези, които не спяха, си каканижеха усърд-
но по двойки. На седалките пред мен няколко чифта
забрадки непрестанно се появяваха и скриваха зад
белия чаршаф на облегалките като в куклен театър.
Пристигнахме към три – твърде рано, за да се
мотая до определения час за качване на кораба. Го-
лям бързак излезе тоя шофьор. Почнах да се оглеж-
дам нервно из автогарата, докато безброй жени се
оттичаха от двете ми страни, нарамили огромни са-
кове и бохчи. Така се запознах с Емил Пеев, когото
изобщо не бях забелязал в автобуса. Каза, че бил тук
„по търговийка“. Не ми вдъхна никакво доверие с
тясното си лице на лисугер и щръкналата коса. Въ-
преки това изслушах с интерес идеята му за прено-
щуване. Знаел един хотел наблизо, където можем
да дремнем до сутринта, като си поделим разходите
за стаята. Идвал бил много пъти насам, а тоя хотел
„Загреб“ направо го чувствал като втори дом.
Нямах голям избор, така че смело се тръшнах на
задната седалка на таксито, което той привика със
сложна система от мимики и подсвирквания. Дви-
жението бе спокойно. Гладко се плъзгахме по ши-
роки булеварди и надлези, въртяхме се по безумни
детелини, напомнящи изоставен лунапарк, отмина-
вахме фабрики, стихнали улици и гигантски рекла-
ми на кучешка храна. С други думи, не беше толко-
ва близо, колкото очаквах. Изпълнен с опасенията
на бедняка, следях показанията на таксиметровия
апарат, където с главоломна бързина течаха някакви
седемцифрени суми. В това време моят нов познат
обсъждаше с шофьора вечните балкански теми за
цените, бачкането и оцеляването най-общо.
