В Бисерната поредица на издателство „Колибри“ заблестя ново издание на сборника „Звездни мигове на човечеството“ от Стефан Цвайг! Преводът е дело на Жанина Драгостинова.
„Изкуството дава право на всеки човек, извършил велико дело, да се чувства у дома насред цялото човечество“ – пише Стефан Цвайг в предговора към едно от изданията на тази книга. „Звездни мигове на човечеството“ (328 стр., цена: 25 лв., твърди корици) събира 14 есеистични новели за велики хора и за техните съдбоносни моменти, в които те са променили не само собствения си живот, но и този на човечеството и то за векове напред. Дали ще става дума за историческата загуба на Наполеон при Ватерло, за последното влюбване на възрастния Гьоте, за откриването на Южния полюс, за „златната треска“ в Калифорния или за свързването на Европа и Америка с телеграфа, Цвайг изгражда историите си с напрежението на криминално четиво и психологическата дълбочина на писател-реалист.
От първото издание до днес който хване в ръка „Звездни мигове на човечеството“, не може да се откъсне за книгата нито за миг. В настоящото издание е включена илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.
Стефан Цвайг (1881–1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели. Радетел за Европа, обединена от „обща духовна енергия“, гражданин на света, за когото „личната свобода е най-висшето благо на тази земя“, след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали той слага край на живота си в бразилския град Петрополис. Автобиографичната му творба „Светът от вчера“ (1942), публикувана посмъртно, оценена от Томас Ман като „велика книга“, е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист. Есето му за Зигмунд Фройд, част от трилогията „Изцеление на духа“, е вид самоанализа, стъпила върху принципите на психоанализата на неуморния иконоборец. А от „срещата“ на пътешественика Стефан Цвайг с откривателя Фернандо Магелан се ражда вдъхновена биографична проза, пропита с почит и преклонение пред напредъка на познанието и вечната жажда на човека за непознати простори.
Стефан Цвайг – „Звездни мигове на човечеството“
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ НА СБОРНИКА, ЛАЙПЦИГ, 1927 ГОДИНА
Какво друго е историята, ако не духовно огледало на природата, която също като своя
първообраз ни се предлага в безкрайни и непредвидими форми: не използва никакви
методи и с презрение надхитрява всеки закон.
Тя ту целеустремено се спуска като водата, ту се променя като облак под случайния
порив на вятъра. Често с огромното търпение на бавно растящ кристал подрежда
епохите във възходящ ред, после с бързината на светкавица драматично притиска една
към друга различните сфери. Вечно създаваща, в секундите на гениално сгъстяване на
събитията тя се разкрива единствено и само като творец: защото, независимо че
милиони енергии движат света ни, винаги най-важни са онези малко на брой, но силно
експлозивни мигове, които му придават драматична форма. В тази книга се опитах да
пресъздам няколко исторически мига, измъкнати от пространството на един век, без да
оцветя вам духовната истина с мои измислици. Тъй като там, където историята
завършва делото си докрай, няма нужда от ръката на помощник, а само от
благоговейно представящото я слово.
ПРЕДГОВОР КЪМ ЛОНДОНСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1930 ГОДИНА
В „Звездни мигове“ се опитвам да уловя онзи най-решаващ момент от живота на
конкретен велик човек, както и на цялото човечество. Често насред потока на живота
индивидуалната съдба се оформя най-ясно в рамките на едно-единствено много бързо
взето решение. Представените тук драматични моменти се появиха напълно случайно,
без предварително премислен план, но особено се радвам, че за това английско
издание установих, че първият „звезден миг“, който съм написал, е за един английски
герой, и то почти неизвестен на Стария континент: капитан Скот. Точно в това, струва
ми се, е богатият смисъл на истински международното дело, а именно, че нашето
възхищение към всяка форма на проявление на великото в морален и исторически
план не може да има никакви граници и че изкуството дава право на всеки човек,
извършил велико дело, да се чувства у дома насред цялото човечеството. Много
съм щастлив, че тази малка и незначителна книга би могла да послужи като духовна
връзка, и благодаря на издателите, задето са се наели да я представят пред една
братска нация.
ПРЕДГОВОР
Няма творец, който да твори непрекъснато през всичките двайсет и четири часа на
денонощието; всичко съществено, всичко трайно, което той успява да създаде,
обикновено му се удава само в кратки и редки мигове на вдъхновение. Така и
историята, в която ние с възхищение откриваме най-големия поет и артист на всички
времена, в никакъв случай не е непрекъснато творец. В тази „тайнствена работилница
на Бог“, както Гьоте благоговейно нарича историята, също се извършва скучна
и всекидневна дейност. И тук, както навсякъде в изкуството и в живота, сюблимните,
незабравимите моменти са рядкост. Обикновено като същински хронист историята с
безразличие и упоритост нарежда брънка след брънка в една голяма, минаваща през
вековете верига, факт до факт, тъй като всяко напрежение има нужда от време за
подготовка, а всяко истинско събитие от развитие. Винаги са необходими милиони
хора, за да може сред тях да се пръкне един гений, винаги трябва да изтекат милиони
безполезни часове, докато настъпи истински историческият, звездният час на
човечеството.
Но появи ли се в изкуството гений, то той надживява времето си; ако се случи такъв
един звезден миг, то в него се вземат решения за десетилетия и столетия напред. Както
на върха на гръмоотвода се събира електричеството на цялата атмосфера, така и в един
ограничен период от време се напъхва неизмеримо изобилие от събития. Това, което
иначе бавно и протяжно се стелe едно след друго и едно до друго, се сгъстява до един-
единствен миг, всичко определящ и всичко предрешаващ; едно-единствено „да“,
едноединствено „не“, едно „прекалено рано“ или „прекалено късно“ прави този миг
безвъзвратен за много поколения и определя формата на живот на отделния човек, на
един народ и дори съдбата на цялото човечество.
Такива заредени с драматизъм, такива съдбоносни часове, в които действащо дълго
занапред решение се взема в една дата, в един-единствен час и често дори в една
минута, са рядкост в живота на отделния човек и рядкост в хода на историята. Сега тук
ще припомня някои от тези звездни мигове, измъквайки ги от различни времена и
зони – нарекох ги така, защото бляскаво и неизменно те огряват като звезди нощта
на преходността. Няма да се опитвам да оцветявам или да подсилвам духовната истина
за външните или съкровените събития чрез лични измислици. Тъй като в онези
сюблимни моменти, които историята твори до съвършенство, тя няма нужда от ръката
на помощник. Там, където тя действа убедително като поет, като драматург, не бива
друг да се намесва и да се опитва да я надмине.
СВЕТОВНАТА МИНУТА ОТ ВАТЕРЛО
НАПОЛЕОН, 18 ЮНИ 1815 ГОДИНА
Съдбата подава ръка на силните и на онези, които са склонни да употребят силата си.
Години наред тя коленопреклонно се подчинява на един-единствен човек: на Цезар, на
Александър или Наполеон; защото обича първичния човек, който прилича на самата
нея, който носи в себе си необхватната природа.
Понякога обаче рядко, но се случва в пристъп на особено настроение тя да се спусне
към някой невзрачен. Понякога – и това са най-знаменателните моменти в световната
история – нишката на Фатум за миг се озовава в една напълно незначителна ръка.
Тогава тези хорица са обикновено повече стреснати, отколкото ощастливени от бурята
на отговорността, която ги запраща в героичната световна игра, и затова почти винаги,
треперейки, изпускат от ръцете си подхвърлената им от съдбата възможност. Рядко
събитията мощно повличат напред някого от тях. Защото величавото се опира до
обикновеното само за секунда; пропусне ли човек този миг, втори път късметът не
благоволява да се върне при него.
ГРУШИ
Сред танците, любовните авантюри, интригите и споровете на Виенския конгрес като
унищожително оръдейно гюле със свистене пристига вестта, че Наполеон, този окован
лъв, бил излязъл от клетката си в Елба, след което долитат и следващите новини: бил
завладял Лион, изгонил краля, войската с фанатично развети знамена се присъединила
към него, той е в Париж, в Тюйлери, Лайпциг и двайсетте години човекоубийствена
война са били напразно. Като уловени от ноктите на граблива птица хленчещите и
каращи се министри се събират заедно, бързо се свикват английската, пруската,
австрийската и руската войска – още веднъж, и този път окончателно, да разбият
узурпатора на властта: никога официална Европа на императори и крале не е била така
единна, както в този първи час на шок. От север към Франция тръгва Уелингтън,
до него, готова да помогне, застава пруската армия под ръководството на Блюхер, край
Рейн се въоръжава Шварценберг, а като резерва през Германия бавно и тежко се
придвижват руски полкове. Наполеон веднага разбира смъртната опасност. Той знае:
не бива да се чака, докато шайката се събере. Трябва да я раздели, трябва да я напада
поединично, прусаците, англичаните, австрийците, преди те да са се превърнали в
европейска армия, която да сложи край на империята му. Трябва да бърза, защото
иначе недоволните в собствената му страна ще се събудят, трябва да е победил, преди
републиканците да станат силни и да се свържат с роялистите, преди Фуше, двуличният
и изплъзващият се, в съюз с Талейран, неговия противник и огледален образ, коварно
откъм гърба да е прерязал гърлото му. С един-единствен порив, използвайки
опияняващия ентусиазъм на армията, трябва да тръгне срещу врага си: всеки ден е
загуба, всеки час приближава опасността. И той нервно хвърля дрънчащия зар върху
най-кървавото бойно поле на Европа, към Белгия. На 15 юни в три часа сутринта
първите от най-голямата – и вече единствената – армия на Наполеон пресичат
границата. На 16-и са до Лини, втурват се срещу пруската армия и я отблъскват. Това
е първото замахване с лапата на пуснатия на свобода лъв, зловещо, но не смъртоносно.
Победена, но не и унищожена, пруската армия се оттегля към Брюксел.
Наполеон подготвя втория си удар, срещу Уелингтън. Той няма право да си поеме дъх,
не бива да оставя и другите да си отдъхнат, защото всеки ден носи подкрепление за
врага, а страната зад него, обезкървеният, неспокоен френски народ трябва да бъде
опиянен с огненото вино на новините за победа. Още на 17-и императорът с цялата си
армия стига до хълмовете на КатрБра, където се е окопал Уелингтън, хладнокръвният
противник с железни нерви. Никога разполагането на войските на Наполеон не е било
по-предпазливо, а военните му заповеди по-ясни, както в този ден: пълководецът
преценява не само нападението, но и произлизащите от него опасности, а именно, че
победената, но не и унищожена армия на Блюхер може да се съедини с тази на
Уелингтън. За да предотврати обединението, Наполеон отделя част от армията си, така
че тя стъпка по стъпка да гони пред себе си пруската армия и да попречи на сливането
ѝ с англичаните.
Командването на тази преследваческа армия се поверява на маршал Груши. Той е
съвсем обикновен човек, старателен, справедлив, почтен, може да му се има доверие,
отличен ездач, доказал се многократно като такъв, но в крайна сметка нищо повече от
един отличен ездач. Не е някой запален кавалерист като Жоашен Мюра, не е стратег
като Лоран Сен-Сир и Бертие, не е герой като Ней. Гърдите му не са украсени с бойна
ризница, никакъв мит не витае около образа му, нищо видимо не му отрежда слава и
високо място в героичния свят на Наполеоновата легенда: прочул се е само с лошия си
късмет и бедите си. Двайсет години подред се е бил във всички възможни битки, от
Испания до Русия, от Холандия до Испания, бавно се е изкачвал по пътя към
маршалското звание, не незаслужено, но без изключителни дела. Гюлетата на
австрийците, слънцето на Египет, кинжалите на арабите, студът на Русия бяха
отстранили предшествениците му, Дезе при Маренго, Клебер в Кайро, Лан при Ваграм:
и това е неговият път към най-високия чин, не е щурмувал нито едно звание, то просто
му е било свободно предоставяно през тези двайсет години война.
Че в лицето на Груши не получава герой, нито пък стратег, а само един сигурен, верен,
старателен, трезв човек, Наполеон знае много добре. Но половината от маршалите му
лежат под земята, другите са останали недоволни в именията си, уморени от
непрекъснатото преместване и от военните биваци. Нуждата кара Наполеон да повери
решителното дело в ръцете на човек със средни качества.
На 17 юни в 11 часа сутринта, ден след победата при Лини, ден преди Ватерло,
Наполеон за първи път предоставя на маршал Груши самостоятелно командване. Само
за един миг, за един ден скромният Груши излиза от военната йерархия и влиза в
световната история. Само за един миг, но пък какъв! Заповедите на Наполеон са ясни.
Докато самият той тръгва срещу англичаните, Груши заедно с една трета от армията
трябва да преследва прусаците. Поръчението изглежда съвсем просто, праволинейно и
категорично, но пък и някак еластично и сякаш е меч с две остриета. Защото, докато е
зает с преследването, в същото време Груши е длъжен постоянно да поддържа връзка
с главната армия.
Маршалът приема заповедта с колебание. Не е свикнал да действа самостоятелно,
благоразумно досега не е проявявал никаква самоинициатива и се чувства сигурен
само когато гениалният поглед на императора му сочи какво да прави. Освен това зад
гърба си усеща недоволството на своите генерали, а може би, да, може би и мрачния
замах на съдбата. Единствено близостта на главната квартира му носи успокоение:
тъй като само три часа бързо ходене делят неговата армия от тази на императора.
Насред проливен дъжд Груши се сбогува с Наполеон. Бавно и затъвайки в размекнатата
глинеста почва, войниците му потеглят в гръб на прусаците, или поне вървят в
посоката, където се предполага, че са Блюхер и неговата армия.
