Създателят на хитовия подкаст „Hardcore History“ Дан Карлин ни повежда на смайващо пътешествие из дебрите на световната история, като задава въпроса „какво щеше да стане, ако…“.
По книжарниците вече можете да откриете новото издание „Краят винаги е близо“ от Дан Карлин, създател на хитовия подкаст „Hardcore History“, който има милиони слушания в Spotify и Apple Podcasts и над 300 хиляди последователи в Туитър.
Смятате ли, че съвременната цивилизация би могла да рухне, а градовете ни да се превърнат в развалини?
Това е образ, който всички познаваме добре от постапокалиптичните филми – до степен, че се е превърнал в изтъркано клише. Представете си как след хиляди години археолозите на бъдещето ровят из ръждясалите скелети на Ню Йорк и Токио, опитват се да разгадаят живота ни. „Не е възможно – бихте си казали, – археолозите от бъдещето никога няма да изследват нашия живот така, както ние изследваме древните египтяни.“ Но извадената на бял свят мумия вероятно си е мислела същото, когато е била жив и дишащ човек.
Да си представим как неща, които са се случвали многократно в историята, се повтарят в съвремието ни, е все едно да се заиграем с научната фантастика. Каква е връзката между фактическото минало и спекулативното настояще?
С този въпрос Дан Карлин започва несравнимото си пътешествие сред дебрите на историята. От вероятността астероид да удари Земята и да я върне в Средновековието чак до стряскащо акуратно предупреждение за съвременна пандемия, сравнима с големите пандемии в миналото, направено една година преди началото на COVID-19 – Дан Карлин ни води през световната история от гледната точка на най-важния ѝ елемент: обикновения човек.
Кой би спечелил битката, ако армията на Вермахта се изправи срещу съвременната мексиканска армия? Защо възвеличаваме Александър Велики, при положение че е избил десетки милиони? Как са изглеждали обществата от миналото, при положение че повечето хора са били отглеждани по начин, който по съвременни стандарти се приема за тормоз над децата? Каква е ролята на пандемиите и водят ли винаги до обществена и културна трансформация? Какво е превърнало нацистите в нацисти?
Сякаш от гледната точка на пришълец, опитващ се да разбере Земята и нейните жители, в „Краят винаги е близо“ Дан Карлин обяснява историята и обществото ни. Като създава чисто нов начин да възприемем собствената си история, „Краят винаги е близо“ е взривоопасна смес от драма, поглъщащ наратив и неочаквани обрати в духа на най-добрите трилъри.
„Историята – това е автобиографията на луд човек.“
Александър Херцен
Из „Краят винаги е близо“
Дан Карлин
Първа глава
РАЖДАТ ЛИ ТЕЖКИТЕ ВРЕМЕНА
ПО-ЖИЛАВИ ХОРА?
Откакто хората записват историята си, някои историци смятат, че тежките времена някак създават по-добри, по-жилави хора, че преодоляването на препятствия – било то войни, лишения или някакви трудности – изгражда по-силни, по-издръжливи, вероятно дори по-достойни човешки същества.
„Историята е пълна със звуците на слизащи по стълбите копринени пантофи и на изкачващи се дървени налъми“, уж е казал Волтер. Тази реплика се отнася до аргумента, че съдбите на издигащи се или падащи нации, цивилизации или общества зависят от характера на народите, а този характер е силно повлиян от материалните или моралните особености на обществото. Идеята е основна за писаната история още от Древна Гърция, докато не започва да губи популярност след средата на ХХ в.
В наши дни концепцията за дървените налъми и копринените пантофки като цяло се пренебрегва от съвременните историци. Затова има всякакви съвсем добри причини, като се започне с липсата на данни. Много е трудно да се докаже или да се даде количествено изражение на неясно човешко качество като жилавост или издръжливост, а после да се оправдае включването му в обоснована с факти и рецензирана научна историческа книга. Това обаче не означава, че въпросните черти нямат никакво влияние.
Нека направим едно малко умствено упражнение. Представете си как двама боксьори излизат едновременно на ринга. Еднакво високи са, еднакво тежки и умели. Физическата им подготовка също е еднаква, дори треньорът им е един и същ. Елиминирани са всички възможни променливи. Кой тогава ще е най-вероятният решителен фактор за победата? Нима е трудната за качествено определяне концепция за „жилавост“ или „якост“? Трудно е да се каже, че единият боксьор е спечелил, тъй като е бил „по-жилав“. Защо, като за начало, приемаме, че да си по-жилав, е по-хубаво? Жилавостта или якостта е онази трудно определима концепция, която вярваме, че съществува. Всички използваме „жилав“ или „як, здрав“ като прилагателно, но това са относителни понятия, а съдържанието, с което ги изпълва даден човек или култура, също може да е различно.
Сега вместо двама боксьори, заставащи един срещу друг, си представете битката в по-голям мащаб с цели общества. Какво ще стане например, ако днешните Съединени щати започнат война с друга държава като тях – същата като географски размер, със същото население, икономическа мощ, военен капацитет, както и със същото въоръжение, оборудване и технологии. Тази война ще бъде жестока, до безусловна капитулация, и двете страни ще пострадат и ще има разрушени градове. Единствената разлика между двете държави е, че хората от онази митична огледална държава, срещу които се сражаваме, са нашите прадеди.
Повечето от хората, родени между 1900 г. и 1930 г., вече не са между нас, но са част от възрастова група, наричана „Най-великото поколение“. В историята обаче има толкова трудни епохи и жилави поколения, че изтъкването на някое от тях като „най-великото“ е чиста глупост. Въпреки това по нашите стандарти членовете на „Най-великото поколение“ наистина изглеждат много корави и яки. И за това си има причина. Дори преди да се бият във Втората световна война, тези мъже и жени са преживели повече от десетилетие при изключителни икономически трудности – най-лошите в съвременната световна история.
Андрю Мелън, министър на финансите при президента Хърбърт Хувър, когато борсовият пазар се срива през 1929 г. и се стига до икономически колапс за повече от десетилетие, смята, че задаващите се трудности ще са добро нещо. „Те ще пречистят загнилото от системата ни – казал Мелън, както е посочено в мемоарите на Хувър. – Високите разходи за живот ще спаднат. Хората ще работят по-усилено, ще водят по-морален живот. Ценностите ще се променят, а предприемчивите хора ще съберат останките от по-малко компетентните хора.“
От гледната точка на Мелън желанието му сякаш се сбъднало. Депресията сложила край на 20-те години на XX в., известни като „Бурните“ – време, запомнено с високия стандарт на живот, заведенията с нелегален алкохол, джаза, девойките, чарлстона и появата на движещите се картинки, или киното. Това, което Мелън може би е смятал за прахосническо лекомислие, за други е било просто забавление. Нещата обаче съвсем не били толкова забавни, когато парите започнали да не достигат.
Когато колапсът се стоварил, не съсипал всички, но почти половината от населението внезапно се озовало под линията на бедност. Настъпило десетилетие на тежки времена. Разказите и спомените от онова време са толкова сърцераздирателни, че е трудно да си представиш как всичко ще свърши добре. Със сигурност малцина в нашия модерен свят биха избрали да преживеят икономическа катастрофа като Голямата депресия само заради евентуалните положителни странични ефекти.
Когато се разразила Втората световна война, цяло едно поколение вече било преминало през лишения. После на всичко отгоре го сполетяла и най-бруталната война в човешката история. Самата война била много лоша, напълно различна от конфликтите от XXI в. Днес една водеща световна сила може в някакъв инцидент да даде жертви в рамките на десетки – вероятно заради механична повреда на хеликоптер или заради експлозия на самоделно взривно устройство (СВУ). Сравнете това със стотиците хиляди жертви, дадени от Съединените щати през Втората световна война. На Иво Джима например 36-дневната битка завършила с почти 7000 загинали американци и общо 26 хиляди убити. А това са данните само за Америка, представете си милионите жертви на германците или десетките милиони на китайците и Съветския съюз. Интересно е да се помисли как бихме реагирали днес на такива нива на смъртност. Не става дума само да издържиш на щетите, но и да ги нанесеш. Може би бихме ги понесли, но както изтъква американският генерал Джордж Патън, това не е начинът да победиш врага си. Помислете какви бомбени налети е трябвало да правят американските военни – хиляда самолета, натоварени с тонове бомби, са се насочвали към градове, където 10 хиляди или 15 хиляди души е можело да бъдат убити само за една нощ. Или пък си представете да живеете в Лондон по време на Битката за Британия, когато германските бомбардировачи изсипвали товара си над града почти всяка нощ в продължение на повече от осем месеца. Най-великото поколение е знаело, че над него има солидна стена от самолети и също е нареждало отваряне на бомбените люкове.
