Режисьорът на „Кокичета в края на влака“ Галина Д. Георгиева за „малкото“ кино и женската гледна точка
Не е често явление късометражен български филм да има три прожекции в рамките на един месец, при това на голям екран. Филмът „Кокичета в края на влака“ на режисьора Галина Д. Георгиева е един от най-прожектираните късометражни филми последните месеци у нас. 26 минутната новела стартира своите срещи с публиката от София филм фест (2022), минава през фестивалите в Краков (А клас), Триест, Атина, Лос Анджелис и др. В последната половин година тя бе част от номинациите за националните филмови награди „Васил Гендов“, от конкурсите на международните фестивали „В двореца“ (In the Palace) и „Карантината“ във Варна. Филмът спечели първа награда на фестивала Zagori Planet 2023 в Гърция през юли, а през септември продължава своя живот с три прожекции в София. Първата беше съвсем скоро, на фестивала „На брега“ (IFF On the Beach), другите две престоят – на 15 септември в рамките на Лятно кино в парк Студентски, организирано от Кинематограф и в края на септември в кино Г8 в рамките на 9ия рожден ден на платформата Неконформистка алтернатива (https://newfilmalternative.com/).
Вие имате няколко късометражни филма зад гърба си, но последния Ви „Кокичета в края на влака“ като че ли се радва на особено внимание от публика и фестивали. Имате ли своето обяснение на какво се дължи това?
На силата на кокичетата! Главите герои във филма! (Смее се) Това са единствените цветя, които пробиват снежната покривка, а за това се иска особена сила. Всъщност, и това вече е по-сериозно, силата тук е проявена от тези платформи и организации, които правят възможно показването на късометражно кино у нас, защото това никак не е лесна работа. Няма да ги изброявам всички, напоследък не са малко и това е страхотно, ще спомена само Неконформистката алтернатива, Кинематограф, Ноу блинк, различни фестивали в София и страната. Късото кино като цяло изживява някакъв разцвет, стана почти мода да се гледат къси филми, особено в онлайн пространството, но хубавото в случая е, че това кино може да се гледа и на голям екран, може да се гледа на открито, под звездите, на столчета с приятели в центъра на София, на поляната в Студентски град, на плажа във Варна, или в истински кинозали. И това е чудесна тенденция, само до преди няколко години не беше така.
Нека надникнем малко в историята на филма. Каква е ролята на кокичетата в него?
Съществена. (Смее се) Кокичетата предизвикват срив в градската електрическа мрежа. Но не си представяйте този срив като експлозия или фойерверки – горят само няколко лампи, а градът присъства основно през няколко високоговорителя. Действието на филма се развива в бъдещето и в това бъдеще има голям проблем с тока. Единственият източник на електричество са цветята, но пък и те не са в изобилие. Тогава на помощ идват кокичета. И това е съвсем буквално. Въпросът с каква енергия ще се захранваме в бъдеще, кое е това, което ще ни дава енергия, започна много да ме занимава в последно време. При това енергия в буквален, но и в един по-преносен смисъл. И ако електричеството е събирателен образ на буквалната, по-видимата, страна на темата с енергията, то преносната, невидимата, страна, за мен се свежда до въпроса: какво движи желанието ни за живот. Филмът, доколкото може, се опитва да разглежда именно тази страна. Какво подхранва живота, какво подхранва желанието ни да продължим да живеем и какво става, когато това желание угасне? И особено когато то угасне задълго. От такава именно продължителна липса на желание за живот страда и моята героиня. И с тази липса тя стига до една врата, до едно държавно учреждение, наречено Бюро за асистирано самоубийство. Но чиновничката в това Бюро е като всяка друга чиновничка в държавно учреждение – мотае те и иска повече от това, които можеш да й дадеш. А ти и без това нямаш нищо, само три скрити от хорските очи кокичета.
А къде вие намирате енергия за такива сюжети. Какво ви вдъхновява?
Много мислих за тези неща по време на Пандемията, когато бяхме затворени по къщите си и сякаш имахме цялото време на света. Тогава се зачудих какъв ще бъде света след две години, ако продължим така сме си изолирани в бърлогите? Кое тогава ще ни дава енергия за живот? И не го видях като много енергичен и жизнерадостен този свят. Тогава започнах много интензивно да чета и фантастика, всъщност този вид литература винаги е била близо до полезрението ми, но едва в това кризисно време й се отдадох по-пълно. Има нещо парадоксално в това, че в периода на най-големия ступор, когато всичко замря в настоящето, се появи фантастиката, появи се бъдещето. В този период на нищо-случване фантастиката сякаш каза – ето ме, изтупай ме от прахта, в мен има много възможности за изход. Дори сега с приятели и колеги разработваме един проект за антиутопията в литературата, киното и видеоигирите, кандидатстваме пред един фонд – нали всичко вече е само с кандидатствания – и ако спечелим, проектът ще бъде много ориентиран към учениците, към младите, които имат да го живеят това бъдеще, каквото и да е то.
В този смисъл късометражното кино може да поставя сериозни въпроси, не по-малки от въпросите в голямото кино.
Късометражното кино е просто форма, да, то не е проста форма, но тя може всичко, което останалите форми могат, дори и да те пренесе, макар и за кратко, другаде, в друг свят. Това поне е желанието на всеки, който прави „малък“ филм – да прилича на „голям“. Дали си успял, дали екипът на филма е успял е отделен въпрос. Това го казват зрителите, онези от кинозалите, пейките и плажа. Бих добавила тук единствено това, че „малкото“ кино е по-ревниво от „голямото“, то изисква повече внимание. В идеалния случай, когато късометражният филм е добър, трябва да внимаваш за всеки детайл, всяка реплика, жест и предмет, които влизат в кадър. Не можеш, или поне не бива, да си позволяваш нещо да е празно, всичко е много по-сгъстено. Такова би следвало да е и гледането от страна на зрителя – да е по-концентрирано и с повече внимание. Другата особеност на краткия формат е, че той изисква активност от страна на зрителя, не всичко се изказва, не всичко се дава наготово, на финала. Напротив, зрителят често пъти сам трябва да си допълни картинката. Тази активност явно се харесва на младите хора, защото тъкмо те са най-честите зрители на късо кино.
Какво е отношението Ви към тезата, че трябва повече жени да влязат в киното? Липсват ли му жени на българското кино? Мислиш ли че има женско и мъжко кино?
За мен това, което е важно тук е погледът, кой гледа – аз, ти, мъж, жена, кой? Откъде идва погледът към даден проблем, към дадена ситуация, към даден вид отношения, спор, или каквото и да е. И различните погледи виждат различни неща. Много често мъжете режисьори виждат едни неща, жените – други. Освен погледа и подхода към една история, за мен е важно и кой води действието, кой е главният герой. От години не мога да се идентифицирам с герои-мъже. Мисля, че и много други жени не могат. Травис, героят на Робърт де Ниро от „Шофьор на такси“, е изключителен персонаж, даже в някои периоди от живота си всички сме този смачкан шофьор на такси от Ню Йорк, но… когато не сме него?! Много ми липсват женски персонажи в киното, говоря за световното кино, далеч не само за българското, много малко са филмите с главни героини жени. И ако трябва директно да отговоря на въпроса – на българското кино не му липсват жени на пръв поглед, на втори обаче, има все още консервативни нагласи, доста неадекватни на времето, в което живеем. У нас има една трайна нагласа, че едва ли не творчеството е запазена територия за мъжете, че едва ли не само те могат да измислят интересни неща, да правят кино, да пишат и въобще да са креативни. Темата е голяма и сложна, ще кажа само, че понякога тези нагласи идват дори от самите жени – те не могат да излязат от мъжкия поглед, от стереотипа, в който патриархалното общество с години ги е поставяло. Мъжкият поглед към нещата е толкова сраснал се с нас, че вече някои жени го възприемат като свой личен. В този смисъл, докато не се променят нагласите, съм по-скоро за това да има квотен принцип на разпределение – при конкурси, кандидатствания за финансиране и пр. Поне докато не започне да се мисли за равноправието по един по-сериозен начин у нас. На предпоследната сесия за филмови проекти на Националния филмов център нямаше нито една жена минала над чертата, всички бяха под чертата, демек без финансиране. За тези неща в другите страни отдавна много се внимава, тук за никого това не е проблем. Поради тези и доста други ситуации в последните месеци се прави опит да се формира организация на жените в българското кино. Със сигурност на мнозина идеята ще им се стори смешна, дори нелепа, но в тази бъдеща организация има представителки от различни кино професии и различни поколения, има много изявени и опитни жени от киното, има и съвсем начинаещи. И в тази възможност за обединение виждам нещо положително на фона на ширещия се парабалкански мачизъм, който ни огражда. Организацията още си няма име и предстои да бъде обявена официално на предстоящото издание на фестивала Златна роза във Варна след няколко дни. Това не означава, че в това полюсно време трябва да се разделяме и на мъже и жени, но означава, че едни погледи, които са били досега по-скоро наведени, сведени, могат заедно да съберат кураж да погледнат нависоко.
Като говорим за днешното време, филмовата гилдия е доста пасивна по важни обществени въпроси. Спрямо нестихващата война в Украйна у нас мненията са полюсни. Какво е настроението сред кинаджиите, имате ли впечатленията?
Не мога да говоря за общите настроения по този въпрос, но не съм съгласна, че гилдията е пасивна. „София филм фест“ тази година имаше ясна позиция, миналата също, и тя беше заявена категорично, без завъртулки и страх, както подобава на един голям европейски фестивал.
СФФ – да, а другите? Вие къде бихте се определили в този двуполюсен модел?
За мен този въпрос стои абсолютно еднополюсно. Вторият полюс е полюсът на варварите, на агресорите. Това е категорична позиция, за някой е крайна, но е лична и аз имам за нея своите основания. Занимавала съм се с руска култура години наред, учила съм я в университет, после съм я преподавала, при това във време, когато всички погледи на българските граждани бяха обърнати на запад, а руската култура беше отживелица. После изведнъж много от тези граждани изведнъж заобичаха безмерно и предано руската култура и станаха нейни големи познавачи. От къде? С две прочетени книги от 19 век и два изгледани филма от съветската епоха?! За мен влизането на руските танкове в Киев беше културен шок и в някакъв смисъл и лична криза. Трябваше ми време да си наместя нещата в главата за себе си, още не съм, а и не знам дали ще успея скоро. Филмът, за който говорим „Кокичета в края на влака“ беше селектиран на фестивала в Москва миналата година. Преди войната това би било изключително признание за всеки филм и всеки екип, след войната – е въпрос на лично решение дали да участваш на нещо въобще в Москва. След като получих новината, говорих с екипа и оттеглих филма. Много се гордея с това решение. После си спомних следната случка. Трябваше да снимаме филма лятото, през юли, а тогава, ясно е, кокичета няма. С целия екип търсихме и питахме къде ли не, дали случайно някъде из някоя оранжерия или лаборатория не са останали няколко кокичета. Звънях в института по биоразнообразие към БАН, те отглеждат блатни кокичета за лечебни цели и някой ми беше казал, че имат поляни край Варвара. От института ми казаха, че кокичетата по тези поляни се появяват февруари-март, а после евентуално през септември. Почнахме да мислим за вариант, в който някой изработва кокичета специално за филма, изкуствени, но и това се оказа твърде сложно и скъпо. Не помня вече как стана, но сценографът на филма, Калина Челебиева, един ден ми се обади и каза, че се е свързала с една дизайнерка от Украйна, която наред с други неща, прави и кокичета, има много и може да ни ги продаде на добри цени. На 1 юли 2020 г. кокичета дойдоха от Украйна и можехме да започнем снимки.
Да Ви питам ли за бъдещите творчески планове?
Не ме питайте.
А за влака? Има ли влак във филма?
Няма. Но има песен, в която се пее за влака.
