„Между надеждата и страха“ прави опит да отговори на важни въпроси, проследявайки появата на първите ваксини и тяхното приложение през годините.
Новината, че три от ваксините срещу новия коронавирус са преминали всички необходими фази на проверка успешно, разбуни отново дискусиите за необходимостта от ваксинация. В решаващ за човечеството момент наблюдаваният през последните десетилетия възход на т.нар. „антиваксърско“ движение, както и улесненото разпространение на заглушаващи достоверните факти фалшиви новини могат да поставят съдбата на целия свят на карта.
Но вредни ли са ваксините наистина? Защо продължаватда будят страх и недоверие? Кои са основните предизвикателства пред разработването на ваксини в бъдеще? И какво можем да очакваме да се случи?
В забележителното изследване „Между надеждата и страха“ заместник-ректорът на престижния Вашингтонски университет в Сейнт Луис – проф. Майкъл Кинч – прави опит на достъпен и разбираем език да отговори на тези и други въпроси и да напомни защо появата на ваксините е довела до повишаване на качеството и продължителността на човешкия живот.
Американският учен представя историята на ваксините паралелно с историята на смъртоносните патогени и ролята, която са изиграли в човешката цивилизация (като са разрушавали цели империи, променяли са хода на военни конфликти или са причинявали загуби и дълбока скръб в безброй семейства). Той се спира на фаталното влияние на едрата шарка в античния свят, на това как хората разбират какво е значението на хигиената и защо в един момент производството на наденици се оказва незаконно – да, и това има връзка с ваксините.
Като съчетава научните открития с развиващите се познания за болестите през годините, „Между надеждата и страха“ разкрива предизвикателствата, които поставят инфекциозните заболявани, и проследява не само безпрецедентните успехи в областта на ваксините, но и ролята на антиваксърските движения в миналото и настоящето.
В рамките на 350 страници признатият специалист в областите на микробиологията, вирусология и имунологията представя забележителната история на науката и технологията, благодарение на които са изкоренени много от най-смъртоносните чуми, познати на човечеството. Но и напомня – победата над предотвратимите с ваксини заболявания не е окончателна и те могат се завърнат отново „като злодей от екшън филм и да убият или осакатят още повече жертви”.
И докато ваксините трябва да се изправят пред нови и нови предизвикателства – стари и непознат заплахи, като ебола и зика, резистентността към антибиотици и други смъртоносни новопоявяващи се или завръщащи се патогени – пред човечеството остава да открие пътя „Между надеждата и страха“, за да оцелее.
Проф. Майкъл Кинч е заместник-ректор във Вашингтонския университет в Сейнт Луис, едно от петте най-добри медицински училища в САЩ. Активно се занимава с наука, обществено здравеопазване и с политическите последици от отрицанието на ваксините, както и с последствията от липсата на ваксинация.
Из „Между надеждата и страха“ от проф. Майкъл Кинч
Сред ранните привърженици на ваксинацията бил един от най-видните дейци на епохата на Просвещението – Наполеон Бонапарт. С ненадминатото си стратегическо мислене Бонапарт разбрал, че разширяването на Франция отвъд историческите є граници неизбежно включва тесен контакт с все по-голям брой хора и че войните по правило увеличават обхвата на заразните болести и дължащата се на тях смъртност. Затова императорът наредил войските му да бъдат ваксинирани срещу едра шарка и така да получат стратегическо предимство пред лишените от прогресивно мислене противници.
Наполеон докрай останал възторжен почитател на Едуард Дженер, който получил позволение да пътува из цяла Европа. Това доброжелателство било забележително на фона на въведената от императора Континентална блокада, която забранила търговията и транспортните връзки с Великобритания. Освен това Наполеон позволил на Дженер да уреди завръщането в родината на видни британски граждани, останали откъснати на континента през 1803 г., когато свършил постигнатият с Амиенския договор от предишната година мир и военните действия се възобновили. Тогава много изтъкнати британци като графа на Ярмут, депутати и видни учени се оказали блокирани в Наполеонова Европа. За да измоли освобождаването им, Дженер пише до Френския институт: „Господа, простете, че ви се натрапвам в тази ситуация, но Науката никога не е във война. Затова в качеството Ви на обществена организация, с която съм свързан, позволете ми да Ви помоля да положите усилия за освобождаването на лорд Ярмут“43. Чрез подобни послания била издействана свободата и на други, както се разбира от изказването на Наполеон: „Ah, Jenner, je ne puis rien refuser a Jenner“ („А, Дженер, на него нищо не мога да откажа“). По ирония на съдбата и може би като реакция на отхвърляне на Наполеон и диктатурата му френската войска след Ватерло категорично отказала ваксинация срещу едра шарка – решение, което щяло да донесе смърт на много хиляди френски войници и допринесло за загубата им във Френско-пруската война през 1870 г. Вредата от това решение била още по-голяма поради факта, че по време на същата кампания Бисмарк принудил войските си да се ваксинират.
От другата страна на Атлантика Съединените щати въпреки традиционните си враждебни отношения с Англия също не закъснели да въведат ваксинацията. За това допринесъл друг деец на Просвещението – Томас Джеферсън. Той подкрепил ваксинацията и по време на президентския си мандат през 1806 г. пише на Дженер: „Никога досега медицината не е давала толкова полезно постижение… Вие изличихте от каталога на човешките беди една от най-големите… Човечеството никога няма да Ви забрави“. Струва си да се разкаже по какъв начин Джеферсън е научил за постижението на Дженер – то е показателно и за блестящия му ум, и (съпоставено с други събития от доста двусмислено естество) за действията му, които хвърлят сериозно съмнение върху морала му.
Бенджамин Уотърхаус бил един от най-важните интелектуални водачи в ранната история на Съединените щати. Родом от Роуд Айлънд, той учил в Единбургския и Лайденския университет, където получил званието доктор по медицина през пролетта на 1780 г. Така за разлика от много други тогавашни лекари, които се учат чрез „чиракуване“ при практикуващи лекари, Уотърхаус имал диплома. С тази доста рядка квалификация той се завърнал през 1782 г. в Съединените щати, които тъкмо били извоювали своята независимост (войната все още продължавала въпреки поражението на британския командир лорд Корнуолис при Йорктаун година по-рано). Не е изненадващо, че Уотърхаус бил много търсен. Той приел преподавателско място по новосъздадената специалност медицина в Харвардския университет през септември 1782 г. Така Харвард станал третото медицинско училище в новосъздадените Съединени щати след основаването на подобни специалности в Пенсилванския университет на Бенджамин Франклин през 1765 г. и в Колумбийския университет през 1767 г.
При завръщането на Уотърхаус Съединените щати вече са си създали име на прогресивна нация, поне що се отнася до профилактиката на едрата шарка. През първата година на Войната за независимост* тринайсетте колонии направили опит да нахлуят в Квебек и се провалили катастрофално. Неуспехът им до голяма степен бил резултат от избухнала епидемия от едра шарка, която поразила вой-ската на генерал Ричард Монтгомъри, отнемайки живота на мнозина и нанасяйки съкрушителен удар на бойния дух точно преди битката. За разлика от американците, повечето от британските защитници на Квебек били вариолизирани. Това засилило несъответствието между двете враждуващи сили с логичния резултат, че генерал Гейтс не успял да превземе Монреал. Взел поука от този случай, Вашингтон наредил всички войници от американската Континентална армия да бъдат вариолизирани. Това била решителна стъпка, имайки предвид високата смъртност по това време; дори при идеални условия се очаквало около 12% да бъдат извадени от строя в резултат на процедурата, а условията в лагера на Вашингтон съвсем не били идеални.
