сряда, януари 20, 2021

“Защо стареем и защо това не се налага” от Дейвид Синклер (откъс)

Трябва да четете

Костадин Ангелов представи сертификата за ваксинация срещу COVID-19

Eлектронен здравен сертификат представиха днес здравният министър Костадин Ангелов и директорът на „Информационно обслужване” Ивайло Филипов. Сертификатът за ваксинация...

Борисов: При актуализирането на ограниченията ще се водим от това как се движи заболеваемостта

Разхлабване на противоепидемичните мерки в определени сектори и бизнеси бе обсъдено на работно съвещание, свикано от министър-председателя Бойко Борисов....

Томислав Дончев: Ограничителните мерки трябва да се прилагат умно

“Никой не е казал какво ще се случи в началото на февруари. При всички положения, ограничителните мерки трябва да се прилагат...

Блумбърг: До лятото 70% от населението на ЕС ще бъде ваксинирано

На 21 януари ще се проведе извънредна видеоконференция на държавните и правителствените ръководители на държавите-членки на ЕС Европейският ...

В тази проникновена и провокативна книга, задаваща въпросите как остаряваме и дали хората могат да надвият разпада и дегенерацията, Синклер се залавя с някои от най-фундаменталните въпроси в науката за стареенето. Резултатът е една елегантна и вълнуваща книга, която заслужава да бъде четена както за запознаване с темата, така и задълбочено.

Сидхарта Мукерджи, носител на „Пулицър“

Ако някога сте се питали как остаряваме, дали можем да забавим и дори да обърнем хода на стареенето, и дали можем да живеем здрави до над 100 години, тогава новата книга на Дейвид Синклер „Защо стареем…“ ще ви запознае с науката и практическите стратегии, чрез които да останете здрави до края на живота си, а продължителността му да бъде голяма и пълноценна.

Марк Хайман, управител на Клиничния център за функционална медицина в Кливланд

Това е най-прорицателската книга за стареенето, която някога съм чел. Не пропускайте шанса да я прочетете!

Дийн Орниш, лекар, основател и президент на Института за превантивна медицина

Защо стареем и защо това не се налага

Дейвид А. Синклер, Матю Д. Лаплант Откъс

Увод

Молитвата на баба

Израснал съм на границата с буша. Образно казано, задният ми двор бе гора от 400 декара. Буквално, беше много по-голям. Простираше се докъдето можеха да видят детските ми очи и аз никога не се изморих да го изследвам. Бродех без умора, спирах се да изучавам птици, насекоми, земноводни. Разчленявах разни неща. Разтривах пръст между пръстите си. Слушах звуците на дивото и се опитвах да ги свържа с източниците им.

И си играех. Правех си мечове от пръчки и строях крепости от камъни. Катерех се по дървета, люлеех се на клоните им, клатех крака над стръмни оврази и скачах от места, от които сигурно не би трябвало да скачам. Представях си, че съм астронавт на далечна планета. Преструвах се на ловец, тръгнал на сафари. Говорех на висок глас с животните, сякаш те бяха публика в оперна зала.

– Кууий! – крещях аз, което означаваше „Ела тук“ на езика на гаригалите, отколешното население по тези места.

И не бях уникален, разбира се. Имаше много деца в северните предградия на Сидни, споделящи любовта ми към приключенията, изследването и фантазиите. Какво друго да очакваме от децата? Не искаме ли да си играят по този начин?

Докато в един момент те станат „твърде големи“ за такива неща. След това искаме да ги изпратим на училище. После искаме да започнат да работят. Да си намерят партньор в живота. Да спестяват. Да си купят къща.

Защото, нали се сещате, часовникът тиктака.

Баба ми беше първият човек, който ми каза, че не е нужно да бъде така. По-скоро не ми каза, а ми го показа.

Беше израснала в Унгария, където бе прекарвала летата в Бохемия, къпейки се в прохладните води на езерото Балатон и обикаляйки планините покрай северния му бряг в района на курортен комплекс, където отсядали актьори, художници и поети. През зимните месеци помагала в поддръжката на хотел на хълма Буда, преди нацистите да се настанят в него и да го превърнат в командване на Schutzstaffel или SS – преторианската им гвардия.

Десетина години след войната, в началото на съветската окупация, комунистите започнали да затварят границите. Когато майка ѝ се опитала да премине нелегално в Австрия, тя била заловена, арестувана и осъдена на две години затвор, малко след което починала. По време на Унгарското въстание през 1956 година баба ми писала и разпространявала по улиците на Будапеща антикомунистически листовки. След смазването на революцията, по нареждане на Съветите, започнали арести на десетки хиляди дисиденти и тогава тя избягала в Австралия със сина си – моя баща, – защото това било най-далечното от Европа място на света.

Кракът ѝ повече не стъпил в Европа, но донесла със себе си всичко от Бохемия. Разказвали са ми, че била една от първите жени в Австралия, която се къпела по бикини, заради което я гонели от Бондай Бийч. Прекарала години сама в Нова Гвинея – място, което дори днес се смята за едно от най-негостоприемните на планетата.

Макар по произход да била ашкенази2 и да била отгледана като лютеранка, баба ми беше крайно нерелигиозна. Нашият еквивалент на „Отче наш“ бе поемата от английския автор Алън Александър Милн „Сега сме на шест“, която завършва така:

Сега съм на шест

и умник съм голям.

Затуй мисля да си остана на шест,

сега и завинаги.

Четеше тази поема на мен и брат ми отново и отново. Шест, казваше ни тя, е най-добрата възраст, и правеше всичко възможно да изживее живота си с духа и трепета на шестгодишно дете.

Даже когато бяхме още съвсем малки, баба не искаше да ѝ казваме „бабо“. Нито харесваше унгарската дума nagymama, както и всякакви други умалителни от рода на „бабче“ или „нана“.

За нас, момчетата, и за всички останали тя бе просто Вера.

Вера ме научи да шофирам, лъкатушейки по алеите, да „танцувам“ на каквато и музика да се чуваше по радиото. Казваше ми да се радвам на младостта и да се наслаждавам на усещането да си млад. Възрастните, казваше тя, винаги развалят нещата. Недей да порастваш, казваше тя. Никога не пораствай.

През 60-те и 70-те си години тя оставаше, както се изразяваме, „млада по дух“, пиеше вино с приятели и семейството, ядеше добра храна, разказваше страхотни истории, помагаше на бедни, болни и по-малко късметлии в живота, преструваше се, че дирижира симфонии и се смееше до късна нощ. Откъдето и да го погледнеш, това си беше „добре изживян живот“.

Но да, часовникът тиктакаше.

Към средата на 80-те си години Вера бе бледо подобие на онова, което бе била, а последното ѝ десетилетие бе мъчително да се наблюдава. Беше крехка и болнава. Все още ѝ бе останала достатъчно житейска мъдрост да настоява да се оженя за годеницата си Сандра, но музиката вече не ѝ носеше радост – всъщност вече почти не ставаше от стола си, – а така характерната за нея жизнерадост я бе напуснала.

Към края я напусна и надеждата. „Такъв е животът“, казваше ми тя.

„Добър, дълъг живот.“ Баба ми Вера е подслонявала евреи през Втората световна война, живяла е в примитивната Нова Гвинея и е била отстранявана от плажа Бондай Бийч, защото носела бикини. Краят на живота ѝ бе мъчителна гледка. „Такъв е животът“, казваше ми тя. Но личността, която бе обитавала тялото ѝ, бе умряла много преди самата ѝ смърт.

Почина на 92-годишна възраст. И, да, както сме научени да мислим за тези неща, тя бе изживяла добър, дълъг живот. Но колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че личността, която бе обитавала тялото ѝ, бе умряла много преди самата ѝ смърт.

Остаряването може да изглежда като нещо в далечното бъдеще, но всички ние ще го изживеем в края на живота си. След последния ни дъх клетките ни ще изпищят за кислород, ще започне натрупване на токсини, химическата енергия ще се изчерпа и клетъчните структури ще започнат да се разпадат. И няколко минути по-късно всичкото ни образование, мъдрост и скъпи спомени, всичкият ни потенциал ще бъдат необратимо заличени.

Разбрах това от първа ръка, когато почина майка ми Даяна. Присъствахме баща ми, брат ми и аз. Слава богу, смъртта беше бърза, в резултат на натрупване на течност в останалия ѝ бял дроб. Малко преди това се бяхме смели на дитирамбите ми по повод пътуването ми от Щатите до Австралия, но внезапно тя започна да се гърчи в леглото и задушавайки се, се мъчеше да задоволи вопъла на тялото си за кислород, гледайки ни с отчаяние.

Наведох се и ѝ прошепнах, че е била най-добрата възможна майка, която бих могъл да имам. В течение на няколко минути невроните ѝ започнаха да умират, изтривайки от съзнанието ѝ не само спомена за последните ми думи, но и всичките ѝ спомени. Знам, че някои хора си отиват в умиротворение. Но не това се случваше с майка ми. В онези мигове тя се трансформира от онази жена, която ме бе отгледала, в трептяща, задушаваща се маса от клетки, до една борещи се за последните остатъци от енергия, създадени на атомно ниво от организма ѝ.

Единствената ми мисъл беше: „Никой не ти казва какво е да умреш. Защо никой не ти го казва?“.

Малко са хората, изучавали смъртта толкова отблизо, както кинодокументалиста на Холокоста Клод Ланцман. А неговото обобщение – по-скоро неговото предупреждение – е смразяващо: „Всяка смърт е насилствена – казва той през 2010-а. – Няма естествена смърт като онази на бащата, издъхнал кротко в съня си, заобиколен от обичащите го хора. Не вярвам в това“.

Дори да не виждат насилствения ѝ характер, децата се запознават с трагедията на смъртта изненадващо рано в живота си. Към 4–5-годишна възраст те вече знаят, че смъртта настъпва и е необратима.2 За тях това е шокираща мисъл, кошмар, който е реалност.

Първоначално, понеже е по-успокояващо, повечето деца предпочитат да мислят, че има групи хора, които са неподвластни на смъртта: родителите, учителите и самите те. Между 5- и 7-годишна възраст обаче, всички деца вече разбират универсалността на смъртта. Всеки член на семейството ще умре. Всеки домашен питомец. Всяко растение. Всичко, което те обичат. Самите те. Мога да си спомня кога научих това. Много добре помня също така как най-големият ни син Алекс го научи.

– Тате, нали винаги ще те има?

– За съжаление, не – казах аз.

Алекс поплака няколко дни, после спря и никога повече не ме попита за това. И аз никога не го споменах.

Не са нужни години трагичната мисъл да бъде погребана дълбоко в дебрите на подсъзнанието. Когато бъдат попитани дали смъртта ги тревожи, децата са склонни да казват, че не мислят за нея. Ако ги попитат какво мислят за нея, те казват, че не ги е грижа много, защото това ще се случи в далечното бъдеще, когато остареят.

Подобен възглед се споделя от много от нас дори през 50-те ни години. Смъртта е просто прекалено тъжна и ни действа парализиращо, за да се размишлява за нея всеки ден. Често го осъзнаваме твърде късно. И когато тя почука на вратата и не сме подготвени за нея, тя може да бъде опустошителна.

За Робин Маранц Хениг, водеща на рубрика в „Ню Йорк Таймс“, горчивата истина за това, че сме смъртни, идва късно в живота – при нея след като станала баба. „Зад всички прекрасни моменти, които можете да имате късмета да споделите и да им се насладите – пише тя, – животът на вашето внуче ще бъде дълга поредица от рождени дни, които няма да доживеете да видите.“3

Изисква се кураж, за да мислите съзнателно за това, че хората, които обичате, са смъртни, преди да се случи. Още по-голям кураж се изисква да се замислите дълбоко, че това важи и за вас.

Комедиантът и актьор Робин Уилямс първи провокира този кураж у мен с ролята си на Джон Кийтинг, учителя и герой във филма „Обществото на мъртвите поети“. Той подтиква своите невръстни ученици да гледат лицата на отдавна умрели момчета на избледняла снимка.

„Те не са по-различни от вас, не виждате ли? – казва Кийтинг. – Несломими, точно каквито сте вие… Очите им са пълни с надежда… Само че виждате ли, господа… тези момчета сега наторяват нарцисите.“

Кийтинг окуражава момчетата да се наведат по-близко, за да доловят посланието от гроба. Застанал зад тях, той шепне с гробовен глас: „Carpe. Carpe diem. Уловете мига, момчета. Направете живота си необикновен“.

Този епизод ми въздейства по невероятен начин. Може би нямаше да бъда мотивиран да стана професор в Харвард, ако не бях гледал този филм. На 20-годишна възраст най-сетне чух някой друг да казва онова, което баба ми ме бе учила в детството: сторѝ каквото можеш, за да направиш човечеството възможно най-добро. Не прахосвай времето си. Прегърни младостта си, вкопчи се в нея за колкото можеш по-дълго. Бори се за нея. Бори се за нея! Никога не преставай да се бориш за нея.

Само че вместо да се борим за младостта си, ние се борим за живота си. Или още по-конкретно, борим се срещу смъртта.

Като биологически вид ние живеем по-дълго отвсякога досега. Но не много по-добре. В никакъв случай. През последното столетие извоювахме допълнителни години, но не допълнителен живот – поне не живот, който заслужава да се изживее.5

В резултат на това повечето от нас, когато си помислим за доживяване до 100 години, си казваме „Боже, опази!“, защото сме видели как изглеждат тези последни десетилетия и при повечето хора повечето пъти те не са никак добра гледка: обдишваща апаратура и коктейли от лекарства; счупени тазове и подлоги, химио- и лъчетерапия; операция след операция… И сметки за лежане по болници… Господи, какви сметки!

Умираме бавно и болезнено. Хората в богатите страни често прекарват десетилетие или повече в страдания след поредица от различни болести в края на живота си. И приемаме това за нормално. С увеличаване на дълголетието в по-бедните страни това ще се превърне в съдба за още милиарди човешки същества. Нашите успехи в удължаването на живота, отбелязва хирургът д-р Атул Гаванде, имат ефекта да „направят умирането медицинско състояние“.6

Само че…, налага ли се да бъде така? Ами ако е възможно да останем млади по-дълго? Ами ако може тези последни години да не бъдат толкова ужасно по-различни от предходните години? И най-сетне, ами ако спасявайки себе си, ние можем да спасим и света?

Е, може би никога няма да можем да останем на шест години…, но може би на 26 или на 36?

Ами ако можем да си играем като децата, но в напреднала възраст, без да бързаме да правим нещата, които възрастните се чувстват притиснати да правят? Ами ако не е нужно да натъпчем в младежките си години всичко онова, което се опитваме да вместим в тях сега? Ами ако не бъдем толкова стресирани през 20-те си години? Ами ако вече не се чувстваме на средна възраст, когато навлезем в 30-те и 40-те? Ами ако след 50-те ни се прииска да се преоткрием и не можем да се сетим за нито една причина това да не бъде възможно? Ами ако през 60-те ни измъчва това, че не сме оставили нищо след себе си, и просто решим, че можем да започнем да мислим по въпроса?

Ако не трябва да се измъчваме, че часовникът тиктака? И ако ви кажа, че скоро – всъщност съвсем скоро! – това притеснение ще отпадне?

Добре, аз ви казвам точно това.

Имам голям късмет, че след трийсет години търсене на истината за човешката биология, аз съм в уникална позиция. Ако можехте да ме посетите в Бостън, най-вероятно бихте ме намерили да се навъртам в лабораторията ми в Харвардското училище по медицина, където съм професор в Катедра „Генетика“ и съдиректор на Центъра за биологичните механизми на стареенето „Пол Ф. Глен“. Ръководя също сродна лаборатория в моята алма-матер – Университета на Нов Южен Уелс в Сидни. В моите лаборатории екипи от умни студенти и доктори на науките ускоряват и забавят стареенето при опитни животни и стоят зад някои от най-цитираните научни изследвания в тази сфера, публикувани в най-реномираните научни списания по света. Освен това аз съм партньор в създаването на едно списание – Aging („Стареене“), което дава възможност на други учени да публикуват техните изследвания по едни от най-трудните и най-вълнуващи въпроси на нашето време, както съм и партньор в основаването на Академията за изследване на здравето и продължителността на живота – група от най-изявените двайсетима изследователи на стареенето в света.

Опитвайки се да подтикна практическото използване на моите открития, съм помогнал за стартирането на голям брой биотехнологични компании и съм председател на бордовете от съветници на няколко други. Тези компании работят с буквално стотици университетски преподаватели в научни области, простиращи се от произхода на живота през геномиката до фармацията. Аз, разбира се, съм наясно с откритията в моите лаборатории години преди те да станат публично достояние, но благодарение на това сътрудничество също така научавам предварително за други, качествено нови открития, понякога десетилетия в аванс. Страниците, които следват, ви дават едновременно пропуск до „гримьорната“ и място на първия ред.

След като бях удостоен с еквивалента на рицарско звание в Австралия и се нагърбих с ролята на посланик, прекарвам значителна част от времето си в запознаване на водещи политици и бизнесмени по света с начините, по които се променя нашето разбиране за стареенето и какво означава това за прогреса на човечеството.

Прилагам много от научните си открития в собствения си живот, както правят и много членове на моето семейство, приятели и колеги. Резултатите – длъжен съм да го подчертая – са буквално анекдотични, но окуражителни. В момента съм на 50, но се чувствам като дете. Жена ми и децата ни ще потвърдят, че и се държа като такова.

Това включва да бъда „остроклюн“, австралийски термин за натрапчиво любопитен човек, предполагам дошъл от враните курауонг, които имат навика да пробиват фолиото, покриващо отвора на бутилките с мляко, доставяни по домовете ни, и да изпиват млякото в тях. Старите ми съученици обичат да ме подкачат, напомняйки ми, че когато идвали в дома на родителите ми, винаги ме заварвали нещо да изследвам или разглобявам: какавидата на „домашния“ молец, скривалището на някакъв паяк, стар компютър, инструментите на баща ми, колата. Бях станал наистина доста добър в това. Но не бях много добър във възстановяването в първоначалния им вид.

Някак си не можех да понеса да не знам как нещо работи или откъде се е появило. И продължавам да не мога…, но сега поне ми се плаща за това.

Къщата на детството ми е кацнала на каменист планински склон. Под нея тече река, вливаща се в Сидни Харбър.6 Артър Филип, първият губернатор на Нов Южен Уелс, изследвал тези долини през април 1788 г., само няколко месеца след като той и неговата Първа флотилия с моряци, затворници и техните семейства основали колония на бреговете на онова, което той нарекъл „най-прекрасния и обширен залив във вселената“. Човекът с най-голям принос за идването им там бил ботаникът сър Джоузеф Банкс, който осемнайсет години по-рано бил посетил австралийското крайбрежие с капитан Джеймс Кук по време на околосветското му пътешествие.

След завръщането си в Лондон със стотици образци на растителността, поразили колегите му, Банкс лобирал пред крал Джордж III да основе затворническа колония на континента (най-доброто място за която, заявил той, бил заливът, вече кръстен Ботани Бей) на Кейп Банкс. Заселниците от Първата флотилия скоро открили, че Ботани Бей, въпреки прекрасното си име, не притежавал източник на вода, затова те отплавали нагоре към Сидни Харбър и открили един от най-големите в света риа7 – силно разклонен дълбок воден път, образуван, когато системата на река Хоксбъри била залята вследствие покачването на морското ниво след последния ледников период.

На 10-годишна възраст, в резултат на изследователските си наклонности, вече бях открил, че задният ни двор се спуска до Мидъл Харбър, едно от разклоненията на Сидни Харбър. Но вече не ме сдържаше да разбера къде точно извира реката. Трябваше да знам как точно изглежда началото на една река.

Тръгнах нагоре по течението, завих наляво на първото разклонение и надясно на второто, следвайки криволиците ѝ през няколко предградия. С падането на нощта бях на километри от дома, отвъд последната планина на хоризонта. Наложи се да помоля един непознат да позвъни на майка ми и да я помоли да дойде да ме вземе. Още няколко пъти след това се опитах да открия изворите ѝ, но така и не се добрах до нищо такова. Провалих се подобно на Хуан Понс де Леон, испанския изследовател на Флорида.11

Откакто се помня, винаги съм искал да разбера защо остаряваме. Но откриването на първоизточника на един сложен биологичен процес е като търсенето на изворите на река – не е лесно.

В тази моя мисия се отбивах наляво и надясно и имаше много дни, когато бях готов да се откажа. Но упорито продължих. По пътя си видях много притоци, но освен това открих онова, което може да бъде изворът. На следващите страници ще ви изложа една нова идея за хода на стареенето и как то се вписва в онова, което наричам информационна теория на стареенето. Ще ви обясня и защо стигнах дотам да гледам на стареенето като на болест – най-обикновена болест, – която не само можем, но и трябва агресивно да третираме. Това е в Първа част.

Във Втора част ще ви запозная със стъпките, които могат да бъдат предприети незабавно – и новите терапии, в процес на разработка. Те могат да забавят, спрат или обърнат хода на стареенето и да го прекратят в сегашния му вид.

И, да, аз напълно разбирам внушението в думите „прекратяване на стареенето в сегашния му вид“, така че в Трета част ще призная, че са възможни най-различни варианти на бъдещето, до което такива действия могат да доведат, и ще предложа път към едно бъдеще, което бихме искали да ни очаква – свят, в който достигането до повишено дълголетие става чрез удължаване на фазата от живота ни, през която сме здрави, без недъзи и болести.

Мнозина ще ви заявят, че това са приказки за деца, по-близки до произведенията на Хърбърт Уелс, отколкото до трудовете на Чарлс Дарвин. Сред невярващите има много умни хора. Някои от тях дори познават човешката биология отлично и аз ги уважавам.

Тези хора ще ви кажат, че съвременният начин на съществуване ни е обрекъл на по-кратък живот. Ще ви кажат, че е малко вероятно да доживеете до 100 години, както и че децата ви също няма да станат столетници. Ще ви кажат и че ако вникнете в научната обосновка и сами изчислите тенденцията, ще се убедите, че и внуците ви няма да доживеят до 100. И ще ви кажат също, че дори да стигнете до 100 години, вероятно няма да сте здрави и няма да живеете дълго след това. Ще заявят и че ако хората наистина започнат да живеят по-дълго, това е най-лошото възможно нещо за нашата планета – хората са врагът!

Те имат добри аргументи в полза на всичко това – доказва го цялата история на човечеството.

И действително, хилядолетие след хилядолетие ние добавяме години към средната продължителност на човешкия живот, казват те. Повечето от хората не са доживявали до 40, но след време това се е случило. После повечето не сме доживявали до 50, но после и това е станало факт. Повечето не сме стигали и до 60-те, след което това е станало норма. Най-общо казано, тези увеличения в продължителността на човешкия живот са поради това, че все повече хора имат достъп до стабилни източници на храна и чиста вода. Средната стойност е избутвана нагоре от дъното, смъртността сред новородените и децата спада, а прогнозираната продължителност на живота се покачва. Това е простата математика на смъртността сред хората.

Но макар средната стойност да се покачва, границата не помръдва. Откакто има писмена история е известно за хора, които са доживявали до 100 години и може би са живели няколко години след това. Но много малко стигат до 100. И почти никой не доживява до 115.

Планетата ни е била дом на над 100 милиарда човешки същества досега. Знаем за само един случай, французойката Жана Калман, за която се смята, че е живяла над 120 години. Повечето учени смятат, че тя е починала през 1997 г. на възраст 122, макар да е възможно дъщеря ѝ да я е заместила, за да избегне плащането на данък. Няма значение дали е доживяла до тази възраст или не, защото има други, които са се доближавали на няколко години от рекорда, само че повечето от нас – по-точно казано 95% – умират, преди да доживеят до 100.

Определено звучи логично, когато разни хора твърдят, че можем да „дяламе трески“ от средното аритметично, но не сме способни да отместим границата. Те казват, че е лесно да увеличим максималната продължителност на живота при мишки или кучета, но с хората било различно. Вече сме живеели твърде дълго.

Но грешат.

Освен това има разлика между удължаване на живота и удължаване на жизнеността. Ние сме способни и на двете, но просто да държим хората живи – десетилетия след като в живота им се е настанила болката, болестите, слабостта и обездвижването – е безсмислено.

Удължената жизненост – означаваща не просто повече години живот, а повече години активен, здрав и щастлив живот – се задава. И тя ще дойде по-скоро, отколкото повечето хора очакват. Когато родените днес деца стигнат до средна възраст, Жана Калман няма дори да бъде в списъка на стоте дълголетници за всички времена. Към края на XXI в. за човек, умрял на 122 години, ще се казва, че е живял пълноценно, но не особено дълго. Сто и двайсет години няма да бъдат изключение, а очакване, така че ние дори няма да ги наричаме дълголетници. Ще наричаме това „живот“ и ще гледаме със съжаление на миналото, когато това не е било така.

Каква е горната граница? Не мисля, че има такава. Много от моите колеги са съгласни. Не съществува биологически закон, който да казва, че трябва да остаряваме. Тези, които твърдят, че има, просто не знаят за какво говорят. Вероятно още сме далече от света, в който смъртта ще е рядкост, но не сме никак далече от това да я изтласкаме напред в бъдещето.

В действителност всичко това е неизбежно. Удължената продължителност на живота е пред нас. Да, цялата история на човечеството подсказва друго. Но науката за удължаване на живота в нашия век казва, че някогашните задънени улици не дават перспектива.

Нужно е съвсем радикално мислене, за да осъзнаем какво означава това за нашия биологичен вид. Нищо в нашите милиарди години еволюция не ни подготвя за предстоящото, поради което е лесно, подмамващо лесно, да вярваме, че то просто не може да се направи.

Но така се е смятало и за полета на човека във въздуха… до момента, когато някой го е постигнал.

Днес Братята Райт са обратно в работилницата си, след като успешно са излетели с безмоторните си самолети от пясъчните дюни на Кити Хоук. Светът е пред промяна.

И както някога в дните, предхождащи 17 декември 1903 г., по-голямата част от човечеството е в неведение. Тогава не е имало контекст, в който да се роди идеята за контролиран, задействан от двигатели полет, така че идеята била блян, фантастика, сродна с магия…, достойна за роман.

Само че последвало… излитане. След което нищо вече не било същото.

Ние сме в друга точка на историческата инфлексия.8 Онова, което досега е изглеждало фантасмагория, ще стане реалност. Настъпил е моментът човечеството да предефинира възможното, време е да сложим край на неизбежното.

И наистина, дошло е времето да предефинираме какво означава да си човек, защото това не е началото на революция, а стартът на еволюция.

Първа част

Какво знаем

(Миналото)

1.

VIVA PRIMORDIUM

Представете си планета с размер горе-долу като нашата, горе-долу на същото разстояние от своята звезда, но въртяща се около оста си малко по-бързо, така че денят да продължава около 20 часа. Тя е покрита с плитък соленоводен океан и няма континенти, заслужаващи това име – само спорадични вериги от черни базалтови острови, надничащи над повърхността на водата. Атмосферата ѝ няма същия газов състав като нашата – тя е влажно, отровно одеяло от азот, метан и въглероден диоксид.

Няма кислород. Няма живот.

Защото тази планета – нашата планета преди 4 милиарда години – е жестоко и безпощадно място. Гореща и вулканична. Заредена с електричество. Бурна.

Но това е напът да се промени. Образуват се басейни с вода до топлите термални източници, осеяли един от по-големите острови. Органични молекули покриват всички повърхности, дошли тук като пътешественици с метеорити и комети от космоса. Попаднали на суха вулканична скала, тези молекули ще си останат просто молекули, но разтварянето им в топлата вода и изсъхването им по края на басейните поставя началото на особена химия.1 С повишаването на концентрацията на нуклеиновите киселини те се превръщат в полимери по същия начин, по който се образуват солните кристали след изпарение на морската вода от гьоловете в пясъка на брега. Това са първите в света молекули на РНК, предшествениците на ДНК. Когато басейнът пак се запълни, първичният генетичен материал се капсулира в мастни киселини и образува микроскопични мехури, подобни на сапунените – първите клетъчни мембрани.2

Не след дълго, може би само след седмица, плитките басейни са покрити с жълтата пяна на трилиони прекурсорни клетки, пълни с късите нишки на нуклеинови киселини, които днес наричаме гени.

Повечето протоклетки се преработват, но някои оцеляват и развиват примитивни метаболитни пътеки, докато накрая РНК започва да копира себе си. Това е началната точка на живота. След като животът се е формирал – под формата на мехури от мастни киселини, пълни с генетичен материал, – те започват да се съревновават за доминация, защото околните ресурси са крайно оскъдни. И нека най-добрата пяна победи!

Ден след ден микроскопичните крехки форми на живот се развиват в по-сложни и започват да се разпространяват в реки и езера.

Появява се нова заплаха – дълъг сух сезон. Нивото на покритите с пяна езера е спаднало с метър по време на сухия сезон, но езерата обикновено се напълват с възобновяването на дъждовете. Само че през настоящата година, благодарение на необичайно интензивната вулканична дейност от другата страна на планетата, полагаемите се годишни дъждове не падат и облаците в небето просто преминават. Езерата изсъхват напълно.

Онова, което остава, е дебела жълта коричка, покриваща дъната на езерата. Това е екосистема, дефинирана не от годишния прилив и отток на водите, а чрез брутална борба за оцеляване. И нещо повече – това е борба за бъдеще, понеже организмите, които ще оцелеят, ще станат прародители на всеки жив организъм, който ще се появи – археи, бактерии, гъби и плесени, растения и животни.

В тази умираща маса от клетки, всяка от които всячески се опитва да се добере до макар и минимални количества хранителни вещества и влага и в която клетките правят каквото могат, за да откликнат на първичния зов да се репродуцират, има един уникален вид. Да го наречем Magna superstes, или M. superstes. На латински това означава „Великият оцелял“.

Макар да не изглежда много по-различно от другите организми по онова време, M. superstes има определено предимство: развил е механизъм за генетично оцеляване.

В идните епохи предстоят още много по-сложни еволюционни стъпки, толкова екстремни промени, че ще се появят цели клонове на живота. Тези промени – резултат на мутации, съединявания, генни пренареждания и хоризонтални прехвърляния на гени от едни видове към други – ще създадат организми с двустранна симетрия, стереоскопично зрение, и дори съзнание.

В сравнение с тях тази ранна еволюционна стъпка, първата, е съвсем проста. Това е верига, генетична верига.

Веригата започва с ген A – страж, който спира репродукцията на клетките, когато настъпят трудни времена. Това е ключ, защото на ранната Земя повечето времена са трудни. Тази верига съдържа и друг ген – В, който кодира изолиращ протеин (silencing protein). Този изолиращ протеин изключва ген А в добри времена, за да може клетката да създаде свои копия, когато – и само когато – тя и потомците ѝ е вероятно да оцелеят.

Самите гени не са новост. Целият живот в езерото притежава тези два гена. Но M. superstes е уникален с това, че изолиращият протеин на ген В е мутирал, което му е дало втора функция: той подпомага репарацията на ДНК (възстановяването на увредената ДНК). Когато ДНК на клетката се разкъса, изолиращият протеин, кодиран чрез ген В, се пренася от ген А, за да помогне за репарацията на ДНК, което включва ген А. Това временно спира чифтосването и репродукцията до завършването на репарацията на ДНК.

Смисълът е, че когато ДНК е разкъсана, чифтосването и репродукцията са последното нещо, което организмът трябва да прави. Например в бъдещите многоклетъчни организми клетките, които не влизат в пауза по време на фиксирането на ДНК, почти сигурно ще загубят генетичен материал. Това става, тъй като ДНК се изтегля преди деленето на клетката само от едната страна на прикрепването, влачейки остатъка със себе си. Ако ДНК се разкъса, част от хромозомите ще се загубят или дублират. Клетките най-вероятно ще загинат или ще се мултиплицират безконтролно в тумор.

Еволюция на стареенето. Старата 4 милиарда години генна верига на първите форми на живот ще изключи репродукцията, докато се репарира тяхната ДНК, осигурявайки предимство за оцеляването. Ген A изключва репродукцията, а ген В изработва протеин, който изключва ген А, когато условията станат безопасни за репродукция. Когато обаче ДНК се разкъса, протеинът, изработен от ген В, се пренасочва да репарира ДНК. В резултат на това ген А се включва, за да прекъсне репродукцията до завършване на репарацията. Така сме наследили развита версия на тази генетична верига.

С новия тип заглушаване на гена, което репарира ДНК, M. superstes получава предимство. Той се „спотайва“, когато неговата ДНК е повредена, след това се съживява. Така е свръхподготвен за оцеляване.

И това е добре, защото иде ред на нова атака срещу живота. Мощни космически лъчи, резултат от далечни слънчеви изригвания, улучват непрекъснато Земята и разкъсват ДНК на всички микроорганизми в умиращите езера. В огромната си част те продължават да се делят все едно нищо не се е случило, защото нямат „представа“, че техните геноми са повредени и репродукцията ще ги убие. Между майчините и дъщерните клетки се обменят нееднакви количества ДНК, което води и двата вида клетки до неизправно функциониране. В крайна сметка те са обречени. Клетките ще умрат безследно.

Разбира се, ако го нямаше M. superstes. Защото докато лъчите вършат пъкленото си дело, M. superstes прави нещо необикновено: благодарение на изнасянето на протеин В от ген А за репарацията на разкъсаната ДНК, ген А се включва и клетките преустановяват всичко друго, каквото са правили, насочвайки ограничените си енергийни запаси за фиксиране на разкъсаната ДНК. Чрез противопоставянето си на древния императив за възпроизводство M. superstes оцелява.

Когато отминат последните дни на сухия период и езерото отново се напълни, M. superstes се събужда. Сега вече може да се възпроизвежда. И го прави отново и отново. Размножава се. Премества се в нови биоми.9 Развива се. Създава поколение след поколение наследници.

Това са нашите Адам и Ева.

Също както за Адам и Ева, ние не знаем дали M. superstes някога е съществувал. Но моите изследвания през последните 25 години подсказват, че всяко живо нещо, което виждаме днес край нас, е продукт на този Велик оцеляващ или поне на някакъв примитивен организъм, който в много отношения прилича на него. Останалата от вкаменелостите следа в нашите гени води далече назад във времето и доказва, че всяко живо нещо, споделящо планетата с нас, все още съдържа тази древна генетична верига за оцеляване, при това в една и съща основна форма. Има я във всяко растение. Има я във всяка гъба. Има я във всяко животно.

Има я и в нас.

Твърдя, че причината за съхранението на тази генна верига е в това, че тя представлява просто и елегантно решение на предизвикателствата на нашия жесток и прекалено разнообразен свят, което гарантира оцеляването на съдържащите я организми. Тя, по същество, е праисторически авариен инструмент, който пренасочва енергията към най-нуждаещите се от нея зони, ремонтирайки ги според нуждите, когато източниците на стрес в света се комбинират, за да посеят хаос в генома, като разрешава репродукцията само при наличие на благоприятни условия.

Тя е толкова проста и толкова устойчива, че не само осигурява продължаващото съществуване на живота на планетата, а осигурява предаването на химичната верига за оцеляване от родител на потомък, мутира и трайно се подобрява, помагайки на живия организъм да просъществува милиарди години, без значение какви са космическите заплахи, и в много случаи позволява на живота на отделни индивиди да продължи много по-дълго, отколкото е реално необходимо.

Човешкото тяло, макар и далеч да не е съвършено и все още да еволюира, носи в себе си усъвършенствана версия на веригата за оцеляване, която му позволява да продължава да живее десетилетия след фазата на репродукция. Макар да е интересно да градим предположения какво е поставило началото на удължения ни живот – една от интригуващите теории е, че възрастните е трябвало да обучават племето, – предвид съществуващият на молекулярно ниво хаос, е чудо, че оцеляваме по-дълго от трийсетина секунди, да не говорим за достигане до репродуктивна възраст, а още по-малко до 80-годишна, при това по-скоро като правило.

Но го правим. Чудо или магия, ала се случва. Защото сме потомци на много дълго родословие на Велики оцеляващи. Следователно ние самите сме Велики оцеляващи.

Но това не е безплатно. Защото тази верига в нас – наследник на серия мутации в най-далечните ни предци – е и причината да остаряваме.

И да, последното изречение е граматически прецизно – това не е просто причина, а Причината.

———————————————————

От блога на автора (lifespanbook.com/blog)

Какво прави 80-годишният ми баща, за да остава здрав?

По време на беседите, които изнасям, често ме изненадват хора от публиката, които признават, че не искат да живеят по-дълго от 80 години. В това има известен смисъл – те са видели как изглеждат много 80-годишни хора и гледката не е привлекателна.

Но когато ги попитам „Ами ако можехте да бъдете здрави и след 80?“, почти всички вдигат рамене.

Когато писах за баща ми в книгата, аз бях поразен как в края на 70-те си години той бе преобразил живота си из основи. Мъж, който ясно бе заявил, че не харесва идеята да изнемощее, бе започнал нова авантюристична кариера, тренирановаше, пътуваше и общуваше по начини, които биха изтощили мнозина 30-годишни.

Но ще ви кажа следното: аз още не бях видял нищо.

Последната редакция на „Продължителността на живота…“ бе направена преди повече от година. През изтеклото време баща ми превключи живота си на още по-горна предавка.

Когато бе в Бостън това лято например, той доказа на треньора ми, че е по-силен от мен, макар да е 30 години по-възрастен…, и то на години, на които повечето мъже не са в най-доброто си здраве.

А тази есен (2019 г.) в Африка можах да го видя отново в действие. Над 16 дни непрекъснатото „Давай, давай, давай!“ с баща ми – той стана на 80 по това време – постоянно начело на групата. През повечето дни излизахме в 6 часа сутринта, кръстосвахме пресъхналия резерват Серенгети или бродехме из неравния терен на тропическите гори с часове, преди да се върнем в базата, където ядяхме и пиехме до късно през нощта. Катерехме планини, преминавахме през реки, пресичахме пустини. Татко беше с нас през цялото време и ни докарваше до ръба на силите ни.

Баща ми няма търпение да спори с онези, които твърдят, че годините, през които ти е дадено да си здрав, са предопределени. На 80 той няма проблеми с паметта, не го боли нищо, не го „човърка“ нищо, не изпада в депресия. Чувства се все едно е на 30 или на 40.

Но как?

Нека се изясним: това не е клиничен тест и отговорът НЕ е една молекула. Да, баща ми взема NMN (никотинамид мононуклеотид), метформин и малко ресвератрол, но продължава да не е ясно какъв ефект имат върху него тези медикаменти и хранителни добавки. Нужни са клинични доказателства с двойно слепи тестове с плацебо върху десетки и стотици хора от всички възрастови групи и с различни демографски профили.

И дори да му помагат тези молекули, които той приема, ще бъде неуважително да не отбележим огромния труд, който баща ми влага, за да остане здрав.

Та, в какво се състои този труд? Ето го, по думите на баща ми, неговият режим:

„Обикновено тренирам два пъти в седмицата по 70–90 минути. Започвам със разгряване на гребния тренажор за 15 минути, изминавам на него към 2500 метра, после продължавам със стречинг и тежести“.

Той прави 3 серии по 10 повторения със следните тежести:

Бенч преси: 40 кг

Лег преси: 130 кг

Коремни преси: 50 кг

Пек дек: 40 кг

Мъртва тяга: 50 кг

Изтласкване с крака: 50 кг

„Освен това правя каквото ми се иска да правя – казва той. – Понякога само си бърборя с приятели.“

Прави и пилатес по час ежеседмично, за да запази гъвкавостта си и извървява по 5–7 км през повечето дни.

„Понякога ходя на „стълбата“ – допълва той. – Последният ми рекорд е 40 етажа за под 15 минути. Едва не ме довърши, но го направих.“

Пулсът му в покой е под 60 в минута. „Качването“ го вдигнало на 155/мин. (Максималният му пулс трябва да бъде 220 минус възрастта му, което е само 140/мин – много по-ниско от онова, на което е способен!)

„Проверих при лекарката си – обяснява той. – Тя казва да го правя, ако мога да го правя. И го направих!“

Разбира се, само тренировки не могат да направят никого здрав, още по-малко човек на 80 години, така че баща ми внимава какво яде. Никаква нездравословна храна. Само домашно сготвени или приготвени в добри ресторанти ястия. Много зеленчуци, малко пиле или морски дарове, и съвсем рядко – говеждо. Закуската му е малко овесени ядки, често пропуска обедите, защото е много ангажиран да боядисва къщата или нещо подобно.

Пие, но съвсем умерено. Няколко пъти седмично, без излишества. Хапва понякога сладко, но и с това не прекалява. Никакви подсладени безалкохолни.

„Освен това ям много плодове, но не пия достатъчно вода, макар да се старая да пия повече вода“, продължава той.

Има, разбира се, хранителни добавки и медикаменти:

Metformin, известен и като глюкофаг (2 x 500 мг/д за висока захар на границата);

Exforge за понижаване на кръвното налягане (комбо на angiotensin II receptor antagonist и calcium channel blocker);

Lipitor, статин за понижаване на холестерола (20 мг/д);

NAD-бустер, наречен NMN (500 мг/д) и „щипка“ ресвератрол със закуската;

Витамин D „когато се сетя за него“, казва той.

Друго?

„Много късмет“, призна ми той веднъж.

Нека сме наясно, никой от по-близките му във времето предци не са живели живот като неговия. На неговата възраст те са били приковани в домовете си… Онези от тях, които изобщо са били живи.

Татко има щедростта да сподели с нас какво прави всеки ден. Но нека съм ясен: към подхода му се отнасят всички стандартни уговорки. Това НЕ Е рецепта за здравословен живот. Това е само нещо, което един човек прави. То обаче изглежда работи при него и не мога да ви опиша колко щастлив ме прави това. Искам баща ми да е край нас още дълго – все така здрав и щастлив, какъвто е сега.

Всички, прочели „Продължителността на живота…“ знаят как през 2018 г. баща ми долетя от Австралия, за да се присъедини към мен, Сандра и трите ни деца във Вашингтон за едно специално събитие, на което ми връчваха награда. Присъствието направи този ден един от най-щастливите в живота ми. Гледах татко, застанал до семейството ми, и си мислех „Ето, в това е смисълът на дългия живот – да присъстват родителите ти в най-важните моменти“.

По-късно той ми каза, че докато стоял там, си мислел: „Ето, в това е смисълът на дългия живот – да си до децата си в най-важните за тях моменти“.

Вървим към свят, в който ще е съвсем нормално за 80-годишните да се катерят по планини с внуците си и да започват нови кариери. Още не сме стигнали дотам, а и мнозина вървят в грешна посока. Но колкото повече хора, които схващат истината, споделят наученото с други, толкова по-лесно ще бъде за всички нас да вървим по един и същ път.

И точно заради това, освен многото други неща, се гордея с баща ми.

Тъй като много хора се объркват, за пореден път ще подчертая следното: Не работя за, нито получавам пари от каквито и да са било производители на хранителни добавки. Не отдавам предпочитание, нито промотирам който и да е било бранд. Ако ви кажа, че вземам нещо, или че познавам някого, който взема същото или друго нещо, причината е, че аз/той/те го правим/правят, а не защото някой ми плаща за това – и това е истината, никой не ми плаща нищо.

Това евтино хапче може да ви донесе по-дълъг и по-здрав живот

Но в повечето страни трябва да убедите доктора си да ви го предпише

Представете си страна, в която можете да влезете в аптека и без рецепта да си купите за 15 цента хапче, което, вземано 1–2 пъти дневно, може да предотврати диабет, рак, сърдечносъдови заболявания и деменция.

Окей, спрете да мечтаете. Няма нужда. Такава страна вече съществува.

Макар да се трупат доказателства, че метформинът може да забави повечето свързани със стареенето болести при хората, той остава скрит под щанда – достъпен е само с рецепта – благодарение на категоризирането му като регулирана субстанция в повечето страни, включително в Съединените щати и Австралия.

Но в страни като Тайланд метформинът може да се купи във всяка аптека.

Сега, преди да продължа нататък, нека ви напомня: аз съм учен с докторат, а не „истински доктор“. Не давам медицински съвети. Не ви казвам да вземате метформин. Онова, което искам да направя обаче, е да хвърля светлина върху текущата дискусия за метформина, като обърна внимание на изследванията, направени в моята лаборатория, и онези, които излизат от лабораториите на мои колеги. Ако това ви помогне да вземете собствено решение, отнасящо се до здравето ви, след обсъждане с вашия лекар, аз ще съм доволен.

Първият въпрос, който хората задават, след като проучат всяко лекарство, е „Има ли странични реакции?“. И отговорът, независимо от лекарството, е: „Да, винаги има нежелани странични реакции“.

Наистина в случая с метформина може да има редки и сериозни нежелани странични реакции – сред които състояние, наричано лактатна ацидоза, което е съпътствано от сериозни поражения на черния дроб и бъбреците. Най-често срещаната странична реакция обаче е стомашният дискомфорт.

Но не страничните реакции на метформина са онова, което кара лекарите да се въздържат да го предписват на пациентите си. По-скоро причината е лепнатото на лекарството предназначение – диабета. Мога да кажа, че почти всеки ден ми се обаждат хора, за да ми кажат, че лекарят им не желае да им предпише метформин, макар кръвната им захар и тестът A1C на хемоглобина им да показват, че те са почти диабетици. Едва след развитието на истински диабет докторите склоняват да предпишат лекарството, което би могло да го предотврати.

Това е някаква лудост. Проблемите със здравето не започват от някакво число нататък. Болестите съществуват в непрекъснат континуум.

Поради това аз смятам, че безопасните, евтини интервенции – било то лекарства, добавки или промени в начина на живот – могат и трябва да бъдат използвани за предотвратяването на болестите, а не за лекуването им.

Благодарение на Федералния закон за хранителните продукти, лекарствените средства и козметиката от 1938 г., който основателно налага стриктна нормативна база, има някаква стигма върху всяко нещо, което се нарича „лекарство“. Но повечето лекарства са прости молекули, каквито са и природните. Това не означава, че при тях няма никакъв риск – съвсем не. Някои лекарства са силно токсични. Но такива са и много природно извличани молекули.

Метформинът е дериват на природната молекула „бигуанид“ от многогодишното тревисто растение Galega officinalis, известно като жаблек, диво салкъмче и др. То е било използвано като билково лекарство е Европа в продължение на векове. През 1957 г. французинът Жан Стерн публикувал доклад, доказващ ефективността на оралния диметил бигуанид за третиране на диабет тип 2. От тогава насам лекарството станало едно от най-популярните и ефикасни лекарства в света. То е сред медикаментите, включени в Примерния списък на лекарствените средства, публикуван от СЗО – каталог на най-ефективните, безопасни и евтини терапии за диабета – едно от най-разпространените болестни състояния. Като лекарство с общо предназначение, то струва на пациентите по-малко от 5 долара месечно в по-голямата част на света.

Повече от 60 години изследвания на метформина и неговото използване от стотици милиони хора по света ни дават основание да заключим: това лекарство е безопасно. То не трябва да бъде в една и съща категория с раковата химиотерапия, антикоагулантите и опиоидите.

Мнението ми се основава само върху онова, което знаем, че метформинът е способен при хора, които го вземат. Ами ако лекарството може да прави повече неща?

През 2013 г., малко след като участвах в изследване, демонстриращо, че метформинът подобрява както здравето, така и продължителността на живота при мишки, един професор от другия бряг на реката дойде при мен след едно мероприятие в Харвард.

Както повечето хора, обмисляли да започнат да вземат метформин, професорът не беше диабетик, нито дори в преддиабетно състояние, така че не можеше да му бъде предписан метформин, поне не и в Съединените щати. Но, както отбеляза той, „Не ставам по-млад“.

По стечение на обстоятелствата скоро му предстояла командировка за конференция в Тайланд.

„Така че за мен въпросът не е дали да започна да го вземем – каза ми той, – а по-скоро кога да започна. Какво мислиш?“

Казах му онова, което ви казах преди малко: аз съм учен, не лекар. Изследването, което сме публикували, се отнася за мишки. Това е добре винаги да се напомня на хората, дори на университетските преподаватели.

При мишките дори много ниска доза метформин доказано удължава живота с почти 6%, макар според някои ефектът да се дължи на намаляването на теглото. Така или иначе, това може да означава години здрав живот за хората с ударение на думата здрав – при мишките е налице понижаване на лошия холестерол (LDL) и подобрено общо физическо състояние. С течение на годините доказателствата в полза на казаното продължават да се трупат. В двайсет и шест изследвания на гризачи, третирани с метформин, двайсет и пет показват защита от рака.

Пак от тогава досега се натрупаха доказателства, че метформинът може да има полезен ефект върху хора, който се простира далеч отвъд отдавна известната му роля в контрола на диабета и защита от рака.

Изследване с участието на повече от 41 000 вземащи метформин на възраст между 68 и 81 години заключило, че метформинът намалява вероятността от деменция, сърдечносъдова болест, рак, немощ и депресия, при това в значителна степен. В една подгрупа на вече чувстващи се доста немощни участници, вземането на метформин в течение на 9 години намалило деменцията с 4%, депресията с 16%, сърдечносъдовата болест с 19%, немощта с 24% и рака с 4%. Други изследвания показали, че защитната мощ на метформина срещу рака е още по-голяма. Макар не всички видове рак да били потиснати – ракът на простатата, на пикочния мехур, на бъбреците и на хранопровода изглеждат по-устойчиви, – повече от двайсет и пет изследвания доказват мощен защитен ефект, понякога стигащ до 40% по-нисък риск, най-вече за рака на белите дробове, колоректалния, на панкреаса и на гърдата.

Това не са само числа. Това са хора, чийто живот, изглежда, е бил подобрен след използването на единственото безопасно лекарство, струващо по-малко от чаша евтино кафе.

Ново изследване, публикувано само преди няколко седмици в Annals of Family Medicine, добавя интригуваща нова информация към все по-обогатяващото се наше знание за това лекарство.

В наблюдателно групово изследване, след използване на данни от над 73 000 пациенти от мъжки пол на възраст над 50 години, изследователите установили, че афроамериканските пациенти, използвали метформин, показват по-малка склонност да развият деменция.

Това изследване добавя две интригуващи подробности към нашето задълбочаващо се разбиране за метформина.

Първо, с отчитане на разликите между афроамериканците и тези от бялата раса (при последните не е забелязано предимство или ако има такова, то е минимално, що се отнася до деменцията) се открояват подходи, по които генетиката играе значителна роля в това как различни хора могат да се възползват от приемането на метформин.

Второ, ефектът върху деменцията е още едно указание как биологически програми, повлияни от метформина, могат да съществуват изпреварващо по отношение на заболяванията, върху които той може да повлияе. Наистина, метформинът може да не работи при диабета или деменцията, или и при двете – той може да действа върху самото остаряване, което е най-рисковият фактор за двете заболявания. Ако случаят е такъв, има вероятност бъдещи изследвания да продължат да демонстрират ефект и върху други, влошаващи се от старостта болести.

Това, разбира се, е в съзвучие с хипотезата, изказана от проф. Нир Барзилай, чиито изследвания, наречени „таргетиране с метформин“, могат да окажат огромен ефект върху парадигмата за изписване на рецепти.

С натрупването на все повече положителни данни дали метформинът ще започне да се използва по-широко за предотвратяване на свързани с остаряването болести? Ще стане ли той първото лекарство, предписвано конкретно за болестта „стареене“?

Барзилай смята, че този ден наближава. Той предрича, че ако наличните днес технологии се използват широко, а други, като клетъчно репрограмиране и изтриване на сенесирали клетки, се появят, както се очаква, традиционното еврейско пожелание „Ad me’ah ve-essrim shana“ (Дано доживееш до 120) ще се наложи да бъде актуализирано, защото няма да бъде пожелание за дълъг живот, а за средно дълъг.

Представяте ли си го?

Да поговорим за NMN и NR — динамичното дуо NAD бустери

Реших да отворя тази тема днес, защото винаги, когато се публикува ново изследване за NAD бустери, пощенската ми кутия експлодира.

Вземете например случилото се след едно съвсем скорошно изследване на лабораторията „Ричард Гудман“ към Орегонския университет за здраве и наука. Докладът, публикуван в Proceedings of the National Academy of Sciences, доказва, че един известен NAD бустер – NMN, подобрява дължащата се на SARM1 невротоксичност на онкохимиотерапевтичен агент vincristine.

В друг доклад на изследователите в школата по медицина на Мерилендския университет една доза NMN увеличава митохондриалния NAD+ в мишите мозъци за 24 часа в добавка на повишение нивата на химичната енергия.

Понякога, когато се публикуват подобни отчети, реакцията е:

ЕЙ, ВИЕ! NMN ИМА ЕДИН ПЛАШЕЩ ЕФЕКТ И, БОЖЕ МОЙ, ТОЙ ЩЕ УБИЕ ВСИЧКИ НИ, ЗАТОВА ТРЯБВА ДА ВЗЕМАМЕ ПОВЕЧЕ NR ВМЕСТО НЕГО!!!

В други случаи реакцията е:

ЕЙ, ВИЕ! NMN ИМА ЕДИН НЕВЕРОЯТЕН ЕФЕКТ И ВСИЧКИ ТРЯБВА ВЕДНАГА ДА ИЗЛЕЗЕМ И ДА ИЗКУПИМ ВСИЧКИЯ NMN ВМЕСТО NR!!!

Моята реакция?

„Хм-м-м… Интересно.“

Нека изясня: когато видя подобни резултати да се публикуват в такива издания, аз се вълнувам. Онова, което знам, е винаги повече от нищо.

Но със сигурност не вземам решения за сравнителната ефективност на Nicotinamide mononucleotide или Nicotinamide riboside (или каквото и да е било друго) въз основа на какъвто и да е доклад.

Не е тайна, че вземам NMN – напротив, направил съм го достояние на всички. За мен би било нечестно да не разкрия този факт. Не би трябвало да бъде тайна и че не мога да изкажа каквото и да е било мнение дали някой друг освен мен трябва да взема тези хранителни добавки. Аз съм професор и изследовател, не търговец или представител на каквато и да е било фирма за анализи, така че не мога да ви дам съвет откъде да си го купите, каква доза да вземате или дали можете да го давате на любимата си домашна чинчила.

Между другото, ако видите името ми на сайта на какъвто и да е било продукт, бъдете сигурни, че това е станало без моето съгласие. Аз не продавам хранителни добавки.

С 25-годишен опит в тази сфера и след като съм прочел хиляди статии по темата, мога да ви дам моята интерпретация на научната литература и моите мисли за конюнктурата около тези молекули.

Винаги когато аз или вие се опитваме да интерпретираме научни изследвания – по начин, позволяващ ни да вземаме решения относно разликата между NMN и NR, – трябва да помним, че:

1. Клетъчните култури отстъпват пред резултатите от мишки.

2. Резултатите от мишки отстъпват през резултатите от хора.

3. Анекдотите и резултатите от тестове върху малки групи хора, колкото и интересни да са и понякога особено вълнуващи, отстъпват през двойно слепите тестове с плацебо.

4. Одобрените лекарства, разбира се, имат приоритет над всичко и дори в този случай трябва да продължаваме напред с още и още, и още изследвания. Нашата работа никога не свършва. Нашето любопитство никога не бива удовлетворено.

Имайки това предвид, какво ни казва науката, когато става дума за NMN и NR?

Добре, знаем, че NAD бустерите са показали ефект при много клетъчни култури и в модели с мишки на човешки болести. Както NR, така и NMN са показали полза за здравето на стари мишки и нито единият медикамент, нито другият са показали каквито и да било негативни ефекти за здравето дори при дългосрочни експерименти с мишки – нито при модели с възпаление, нито при модели със сенесенция, нито при модели с рак.

Страничните реакции при мишки? Малко по-дълъг живот – дори това да е дискусионно.

При хора изследванията на ефекта от NR и NMN все още набират скорост – няколко регистрирани и завършени клинични теста с малко хора и няколко други в процес на подготовка. В крайна сметка никакви тестове върху мишки не са доказателство, че тези молекули ще работят или няма да работят върху хора, както за да лекуват болести, така и да забавят стареенето. Трябва да ги тестваме върху хора в прецизни и независими научни изследвания.

Повечето от вече изпробваното върху хора досега ни помага да разберем по-добре NR.

1. Рандомизирано, двойно сляпо, тристранно кръстосано изследване върху 12 души показало, че NR повишава NAD+ с до 2,7 пъти в човешката кръв при единична орална доза от 1000 мг.

2. Изследователи във Вашингтонския университет са извършили клиничен тест със 140 участници, който показал, че орално приеманият NR осигурява зависимо от дозата увеличение на NAD+ от 250–1000 мг/н с плато 2-кратно увеличение на NAD+ на деветия ден.

3. Изследователи са докладвали за положителен ефект на NR върху здрави хора на средна възраст и върху стари хора, като се очакват по-нататъшни резултати за моторните и когнитивните промени.

4. Наскоро изследователи установиха, че аналог на ресвератрола, наричан pterostilbene, комбиниран с NR, изглежда, помага на пациенти с ALS/Лу Гериг.

5. Съвсем неотдавна плацебо контролирано изследване с доза 500мг NR, вземан дневно от 70–80-годишни, е показало увеличение на NAD+ в кръвта (но не и в мускулите). Възпалението спаднало и неочаквано спаднала и митохондриалната активност.

6. Много други изследвания се извършват в момента и изследват ефекта на NR върху мускулната митохондриална функция, когнитивната функция, имунната функция, бъбречната функция, травматичните наранявания на мозъка, активността на кафявата мазнина, натрупването на липиди, енергийния метаболизъм, сърдечносъдовия риск и ацетилкарнитиновите нива.

Кога ще имаме резултати от тестове върху хора за NMN? Както изглежда, съвсем скоро. Засега знаем, че:

Съвместен международен екип с участието на учени от университета „Кейо“ в Токио и Училището по медицина към Вашингтонския университет в Сейнт Луис провеждат „Фаза 1“ на клинични тестове върху хора с NMN в Япония.

Клинични тестове за безопасността и ефикасността на NMN се провеждат в момента и във Вашингтонския университет в рамките на изследване на ефекта върху инсулиновата чувствителност, ендотелната функция, липидите, мастната тъкан в тялото и омазняването на черния дроб и маркерите на сърдечносъдовото и метаболното здраве.

Заслужава си да се отбележи, че е в ход научноразвойна дейност върху нови NAD прекурсори като MIB-626 на Metrobiotech, който се тества в клинични тестове от независим екип в болницата в Бостън.

Рекапитулацията засега е, че науката е стигнала малко по-напред по отношение на NR, но още е прекалено рано да се каже кой от двата е по-добър за хората. Това не е надпревара. Науката не е състезание между двама противници. (Има много други начини да се повиши NAD, които се изследват: аналози на NMN и NR, CD38 инхибитори, PARP1 инхибитори, SARM1 инхибитори, ACMSD инхибитори и др.)

Да, има съперничество между учените. Това обикновено (макар и невинаги) е приятелско съперничество.

Но обикновено онова, което правим, е колективно. Наученото от едни хора за NR помага на изследователите в моята лаборатория, фокусирани върху NMN и аналозите му. Наученото от фокусираните върху NMN изследователи помага на колегите ни, занимаващи се с NR. А нещата, които всички ние научаваме, допринасят за нашето разбиране на крайната цел: лечения и терапии, които спират, забавят или обръщат хода на стареенето при хората, които лекуват основните болести на стареенето и които са безопасни и ефективни за употреба, без значение как се наричат и кой ги е изобретил.

Допълнение от преводача:

В интервю на Синклер, дадено за подкаст на Ронда Патрик (www.youtube.com/watch?v=5DtWqzalEnc), около 52-та минута става дума за някои сравнения на NR с NMN. Ето кратко резюме на основните моменти:

1. NR е като NMN с разликата, че не съдържа фосфатна група. Организмът я добавя към молекулата, след което и двата бустера се преобразуват в NAD+ благодарение на ензима NAMPT, които играе ролята на транспортер.

2. Към момента на издаване на книгата (и дори на нейния превод) не са правени паралелни изследвания на двете съединения върху хора. Има съмнения, че NR се абсорбира само от черния дроб, но не и от мускулите и поради тази причина не е забелязан ефект върху повишаване на издръжливостта.

3. Предполага се (но не е известно да е проверено), че това е в резултат на по-ниските дози, давани на опитните мишки. Под определена прагова доза, механизмът за очистване на тялото пречи за достигане на плато (нужната повишена концентрация на NAD+) след десетина дни прием.

4. Експериментите с мишки в лабораторията на Синклер са били само с NMN при дози около 200–250 мг/кг дневно (два пъти по-ниски от тези с NR). При тези дози освен подобрение на сърдечносъдовата функция се забелязва и повишаване на издръжливостта. Накратко, при NMN са достатъчни двойно по-ниски дози, отколкото при NR за постигане на очаквания ефект (както бе споменато Дейвид взема 1000 мг дневно под формата на капсула, а баща му Андрю взема 500 мг).

5. И двете молекули са относително нестабилни (NR е по-нестабилен от NMN), така че е важно: а) да не са с просрочен срок на годност; б) да се съхраняват в хладилник или фризер; да се държат сухи, в) т.е. да не се допуска проникване на влага във флакона (шишенцето). Не е ясно как може да се гарантира и да се провери това, но е важно медикаментът да е доставен в хладилен контейнер.

Други новини

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here

Последни новини

Костадин Ангелов представи сертификата за ваксинация срещу COVID-19

Eлектронен здравен сертификат представиха днес здравният министър Костадин Ангелов и директорът на „Информационно обслужване” Ивайло Филипов. Сертификатът за ваксинация...

Борисов: При актуализирането на ограниченията ще се водим от това как се движи заболеваемостта

Разхлабване на противоепидемичните мерки в определени сектори и бизнеси бе обсъдено на работно съвещание, свикано от министър-председателя Бойко Борисов....

Томислав Дончев: Ограничителните мерки трябва да се прилагат умно

“Никой не е казал какво ще се случи в началото на февруари. При всички положения, ограничителните мерки трябва да се прилагат...

Блумбърг: До лятото 70% от населението на ЕС ще бъде ваксинирано

На 21 януари ще се проведе извънредна видеоконференция на държавните и правителствените ръководители на държавите-членки на ЕС Европейският ...

Росица Матева: Не мисля, че ще има хаос на изборите, има достатъчно време до 4 април

"Не мисля, че ще има хаос на изборите, има достатъчно време до 4 април". Това каза пред БНР Росица Матева, ...